Сега вече Лора изглеждаше силно озадачена.
— Топъл? — повтори тя.
— Убит само преди минута-две — каза Фарър. — Разбира се, реших, че си го застреляла ти. Кой друг би могъл да го направи?
— Не разбирам — прошепна Лора.
— Предполагам… предполагам, че би могло да е самоубийство — започна Фарър, но тя го прекъсна:
— Не, не би могло, защото… — тя спря, тъй й двамата чуха долитащите откъм къщата възбудени викове на Жан.
Глава четиринадесета
Джулиън Фарър и Лора се затичаха към къщата и почти се сблъскаха с Жан, който се показа през стъклената врата.
— Лора — извика той, когато тя нежно, но твърдо го избута обратно в кабинета. — Лора, понеже Ричард вече е мъртъв, всичките му пистолети, пушки и вещи ми принадлежат, нали? Имам предвид, че аз съм негов брат и съм следващият по ред мъж в семейството.
Джулиън Фарър ги последва в стаята, вяло се насочи към креслото и приседна на една от страничните облегалки, а в това време Лора се опитваше да успокои Жан, който сега започна да капризничи.
— Бени няма да ми даде пушките му. Тя ги е заключила в един шкаф ей там. — Той махна неопределено към вратата. — Но те са си мои. Аз имам право над тях. Кажи й да ми даде ключа!
— Слушай, Жан, миличък — започна Лора.
Жан обаче не се остави да го прекъсват.
Той бързо отиде до вратата, после се върна обратно и извика:
— Тя се държи с мен като с дете! Имам предвид Бени. Всички се държат с мен като с дете. Но аз не съм дете. Аз съм мъж. На деветнадесет години съм. Почти съм пълнолетен! — Той застана на вратата с разперени ръце, сякаш за да запази оръжията само за себе си. — Всичките спортни принадлежности на Ричард ми принадлежат. Ще правя, както правеше Ричард. Ще стрелям по катерички, птички и котки! — Той истерично се изсмя. — Мога също да стрелям и по хора, ако не ми харесат.
— Не бива да се вълнуваш прекалено много, Жан! — предупреди го Лора.
— Не се вълнувам — капризно извика Жан. — Но няма да позволя да ме… как се казваше… няма да позволя да ме разиграват! — Той се върна в средата на стаята и погледна решително Лора. — Сега аз съм господарят тук. Аз съм господарят на тази къща. Всички трябва да правят каквото им кажа аз! — Той млъкна, а после се обърна към Джулиън Фарър: — Ако искам, мога да стана и мирови съдия, нали, Джулиън?
— Мисля, че все още си твърде млад за това — каза Фарър.
Жан сви рамене и пак се обърна към Лора.
— Всички вие се държите с мен като с дете — отново се оплака той. — Но повече не може да продължава така… не и след като Ричард е мъртъв.
Той се хвърли на канапето с изпружени крака.
— Предполагам, че сега вече съм и богат, нали? — добави той. — Тази къща е моя. Никой повече не може да ме разиграва. Аз ще разигравам другите. Няма да позволя старата глупачка Бени да ми казва какво да правя. Ако Бени се опита да ме командва, аз ще… — Той млъкна и после додаде по детински: — Аз си знам какво ще направя!
Лора отиде до него.
— Слушай, Жан, скъпи — нежно промълви тя. — Сега моментът е много труден за всички ни, а що се отнася до нещата на Ричард, те не принадлежат на никого, докато не дойдат адвокатите и не прочетат завещанието му, а после не дадат официално разрешение то да бъде легализирано, както казват те. Така се прави винаги, когато някой почине. Дотогава всички ще трябва да почакаме. Разбираш ли?
Тонът на Лора оказа успокоителен ефект върху Жан. Той я погледна, после я прегърна през кръста и се сгуши в нея.
— Разбрах какво ми каза, Лора — рече той. — Обичам те, Лора. Много те обичам.
— Да, миличък — утешително прошепна Лора. — И аз те обичам.
— Радваш се, че Ричард умря, нали? — изведнъж попита Жан.
Лора леко се сепна и припряно отвърна:
— Не, разбира се, че не се радвам.
— О, да, радваш се — хитро рече Жан. — Сега можеш да се омъжиш за Джулиън.
Лора бързо погледна Джулиън Фарър, който стана прав, а Жан продължи:
— Отдавна искаш да се омъжиш за Джулиън, нали? Знам аз! Хората си мислят, че нищо не знам и не разбирам. Но не е така. А сега това е добре дошло за вас. Стана много добре и вие двамата сте доволни. Доволни сте, защото… — Той млъкна, когато чу, че мис Бенет извика „Жан!“ откъм коридора и се изсмя. — Старата глупачка Бени! — извика той и както си беше седнал, започна да подскача на канапето.