Сержант Кадуолъдър тръгна към вратата, но беше спрян от мис Бенет, преди да излезе от стаята.
— Почакайте малко! — извика му тя. — Ще ви трябва ключът за шкафа.
Тя извади един ключ от джоба си.
— Вие сте го заключили? — попита инспекторът, обръщайки се рязко към нея. — Защо?
Отговорът на мис Бенет прозвуча също толкова рязко:
— Не съм си и помисляла, че ще ми зададете подобен въпрос — язвително подхвърли тя. — Всичките тези пистолети, муниции, те са извънредно опасни. И децата знаят това.
Прикривайки усмивката си, сержантът взе ключа, който тя му даде и тръгна към вратата, като се спря на прага, за да види дали инспекторът ще иска да го придружи. Инспектор Томас, очевидно доста раздразнен от неуместния коментар на мис Бенет, отбеляза:
— Ейнджъл, налага се да поговорим още малко.
Той взе куфарчето си и излезе от стаята. Сержантът го последва, като остави отворена вратата за Ейнджъл.
Камериерът обаче не излезе веднага. Вместо това той погледна притеснено Лора, която в този момент седеше забила поглед в земята, отиде при Джулиън Фарър и прошепна:
— За онова дребно нещо, сър. Имам въпиеща нужда да се подсигуря възможно най-скоро. Ако сте така добър, сър, да…
Фарър заговори с усилие:
— Мисля… че ще можем… да уредим нещо.
— Благодаря ви, сър — отвърна Ейнджъл и по лицето му пробяга лека усмивка. — Много ви благодаря, сър.
Той тръгна към вратата и точно щеше да излезе от стаята, когато Фарър го спря, като извика властно:
— Не! Чакай малко, Ейнджъл!
Когато камериерът се обърна към него, Фарър извика силно:
— Инспектор Томас!
Настъпи напрегната тишина. Сетне, след минута-две, инспекторът се показа на вратата, а сержантът след него.
— Да, майор Фарър? — попита тихо инспекторът.
Джулиън Фарър отиде до креслото, а лицето му придоби приветливо и добронамерено изражение.
— Преди да се заемете с обичайните си дела инспекторе — отбеляза той, — има нещо, което трябва да ви кажа. Предполагам наистина, че трябваше още тази сутрин да го споделя с вас, но всички бяхме толкова разстроени. Мисис Уоруик току-що ме информира, че имало някакви отпечатъци, които ви създавали главоболия, понеже не сте могли да ги идентифицирате. Мисля, че ставало дума за тези ей тук на масата. — Той помълча и после добави непринудено: — По всяка вероятност, инспекторе, тези отпечатъци са мои.
Настъпи тишина. Инспекторът бавно се приближи до Фарър и тихо го попита с известен упрек в гласа:
— Вие сте били снощи тук, така ли, майор Фарър?
— Да — отговори Фарър. — Наминах, както често правех след вечеря, за да си побъбря с Ричард.
— И го намерихте… — подкани го инспекторът.
— И го намерих много унил и тъжен, затова не останах дълго.
— Горе-долу по кое време беше това, майор Фарър?
Фарър се замисли за миг и сетне отговори:
— Наистина не мога да си спомня. Може би към десет или десет и половина. Там някъде.
Инспекторът го погледна твърдо.
— Може ли да бъдете малко по-точен? — подкани го той.
— Боя се, че не. Съжалявам — последва незабавният отговор на Фарър.
След настъпилата неловка тишина инспекторът попита уж нехайно:
— Надявам се, не сте се карали за нещо, нито сте си разменяли лоши думи?
— Не, разбира се, че не — тросна се възмутено Фарър. После погледна часовника си. — Закъснявам — забеляза той. — Трябва да председателствам едно събрание в кметството и не бива да карам хората да ме чакат. — Фарър се обърна и тръгна към френския прозорец. — Затова, ако не възразявате… — Той се спря на терасата.
— Не бива да караме хората в кметството да чакат — съгласи се инспекторът и го последва. — Но съм сигурен, вие разбирате, майор Фарър, че бих искал пълен отчет за действията ви снощи. Може би ще можем да поговорим за това утре сутринта. — Той млъкна и после продължи: — Съзнавате, разбира се, че не мога да ви задължа и оставям това на добрата ви воля, а така също сте в правото си на разговора ни да присъства адвокатът ви, ако желаете.
Мисис Уоруик беше влязла отново в стаята. Тя стоеше на прага, държейки вратата отворена и успя да чуе последните думи на инспектора. Джулиън Фарър пое дълбоко дъх, осъзнавайки важността на онова, което беше казал инспекторът.