Мис Бенет се постара да прикрие тревогата и изрече с възможно най-спокойния тон, който успя да докара:
— О, няма да направиш такова нещо, Жан. Знам, че няма.
Жан продължаваше да се цели в нея, но след малко отпусна ръка. Мис Бенет едва забележимо си отдъхна, а след кратка пауза Жан извика обичливо и развълнувано:
— Не, няма! Разбира се, че няма!
— В края на краищата, ти няма да постъпиш като лекомислено момче — каза успокоително мис Бенет. — Вече си голям мъж, нали така?
Жан грейна. После отиде до бюрото и седна на стола.
— Да, аз съм мъж — съгласи се той. — Сега, когато Ричард е мъртъв, аз съм единственият мъж в този дом.
— Ето защо зная, че няма да ме застреляш — каза мис Бенет. — Ти би застрелял само някой враг.
— Точно така! — радостно възкликна Жан.
Като подбираше думите си много внимателно, мис Бенет каза:
— По време на война, когато убиеха някой враг, войниците от Съпротивата слагаха по една резка на пушките си.
— Наистина ли? — отговори Жан, разглеждайки пистолета си. — Така ли са правели? — Той нетърпеливо погледна мис Бенет. — Имаше ли хора с много резки по пушките си?
— Да — отвърна тя, — някои хора имаха доста резки.
Жан радостно се изкикоти.
— Колко забавно! — извика той.
— Разбира се — продължи мис Бенет, — има хора, които не обичат да убиват и такива, които обичат.
— Ричард обичаше — напомни й Жан.
— Да, Ричард обичаше да убива животни — призна мис Бенет. Тя се извърна настрани и небрежно добави: — Но ти също обичаш да убиваш животни, нали, Жан?
Незабелязано от нея Жан извади от джоба си малко ножче и започна да дълбае с него резка на пистолета.
— Много е вълнуващо да убиваш разни неща — отбеляза той леко заядливо.
Мис Бенет се обърна към него.
— Ти не искаше Ричард да те изпрати далеч оттук, нали, Жан? — попита го тихо тя.
— Той каза, че ще го направи — пламенно извика Жан. — Той беше звяр!
Мис Бенет заобиколи стола на бюрото, на който седеше Жан.
— Ти веднъж каза на Ричард — напомни му тя, — че ще го убиеш, ако реши да те изпрати там.
— Така ли? — отговори Жан с хладно високомерие.
— Но не си го убил, нали? — Тя каза това повече като констатация.
— О, не, не съм го убил — отвърна отново с безразличие Жан.
— Постъпил си много малодушно — отбеляза мис Бенет.
В очите му заиграха лукави пламъчета, когато попита:
— Наистина ли?
— Да, така мисля да кажеш на някого, че ще го убиеш, а после да се отметнеш. — Мис Бенет заобиколи бюрото, но погледна към вратата. — Ако някой се заканеше да затвори мен, аз не само щях да искам да го убия, но и наистина щях да го направя.
— Кой казва, че някой друг го е убил? — изрепчи се бързо Жан. — Може пък аз да съм го направил.
— О, не, не си бил ти — каза мис Бенет пренебрежително. — Ти си още момче. Не би посмял.
Жан скочи на крака и отстъпи назад.
— Ти мислиш, че не бих посмял? — почти изписка той. — Така ли мислиш?
— Разбира се, че така мисля. — Сега тя съвсем открито му се подиграваше. — Ти, естествено, не би се осмелил да убиеш Ричард. За да направиш това, трябва да си голям и много смел.
Жан й обърна гръб и се отдалечи.
— Ти не всичко знаеш, Бени — каза той обидено. — О, не, драга Бени, не всичко знаеш.
— Има ли нещо, което да не знам? — попита го мис Бенет. — Присмиваш ли ми се, Жан?
Тя се възползва от възможността, че той е с гръб и открехна лекичко вратата. Жан стоеше до френския прозорец, а последните лъчи на залязващото слънце хвърляха сноп светлина в стаята.
— Да, да, присмивам ти се — изведнъж извика Жан. — Присмивам ти се, защото съм много по-умен от теб.
Той се върна в стаята. Мис Бенет неволно подскочи и се хвана за рамката на вратата. Жан пристъпи към нея.
— Известно ми е нещо, което ти не знаеш — добави Жан съвършено спокойно.
— Какво знаеш, което аз да не зная? — попита мис Бенет, опитвайки се да прикрие вълнението си.
Жан не отговори, а само се усмихна загадъчно. Мис Бенет отиде при него.
— Няма ли да ми кажеш? — заувещава го тя отново. — Няма ли да ми разкриеш тайната си?
Жан се отдръпна.
— Не се доверявам никому — каза той рязко.
В гласа на мис Бенет сега ясно се долови недоумение.