Лора се поколеба. Стана, разходи се напред-назад и започна да разкопчава сакото си.
— Ами… — започна тя предпазливо. — Имаше един градинар преди около година. Ричард го уволни и отказа да му даде препоръка. Човекът се държа много арогантно и отправи множество заплахи.
— Какъв е той? — попита Старкуедър. — Някой местен?
— Да — отвърна Лора. — Беше от Ланфечън, на около седем километра оттук. — Тя свали сакото си и го преметна отстрани на канапето.
Старкуедър се намръщи.
— Вашият градинар не ми се вижда много подходящ — каза той. — Можете да се обзаложите, че си е седял у дома и си има едно хубавичко алиби. Ако ли пък няма алиби или има такова, което само жена му може да потвърди, нищо чудно бедният човечец да бъде обвинен в нещо, което не е извършил. Не, това не е добре. Трябва ни някой враг от миналото, който да не може да бъде издирен лесно.
Лора бавно се разхождаше из стаята, опитвайки се да мисли, а Старкуедър продължи:
— Какво ще кажете за някого от времето, когато е стрелял по тигрите и лъвовете? Някой от Кения, Южна Африка или Индия? На място, където полицията да не може да провери толкова лесно.
— Само да можех да се сетя за нещо такова — рече безпомощно Лора. — Ако само можех да си спомня! Да си спомня нещо от разказите, които Ричард ни е разправял по онова време!
— Не разполагаме дори с подходящ реквизит — измърмори Старкуедър. — Нали разбирате, чалма на сикх1, увита около гарафата на масата, екзотичен нож или отровна стрела. — Той замислено подпря главата си с ръце. — По дяволите всичко това! — продължи след малко той. — Трябва ни човек, който е имал зъб на Ричард, някой, който е бил тормозен от него.
Той се приближи до Лора и каза настойчиво:
— Мислете! Мислете, мислете!
— Аз… аз не мога нищо да измисля — отвърна Лора с почти пресекнал от безсилие глас.
— Вие ми разказахте що за човек е бил съпругът ви. Все нещо се е случило някога, с някого. Всевишни Боже, все трябва да има нещо! — извика той.
Лора закрачи из стаята, ровейки отчаяно из паметта си.
— Някой, който се е заканвал. Може би някой, който е имал сериозни основания за това — насърчи я Старкуедър.
Тя спря да крачи, обърна се и го погледна.
— Има едно нещо… току-що си спомних — каза тя и сетне бавно добави: — Бащата на едно дете, което Ричард прегази.
Глава четвърта
Старкуедър изгледа втренчено Лора.
— Ричард е прегазил дете? — попита той развълнуван. — Кога е станало това?
— Преди около две години — отвърна Лора. — Когато живеехме в Норфък. Бащата на детето, разбира се, със сигурност се закани да отмъсти.
Старкуедър седна на ниската табуретка.
— Това вече е известна възможност — каза той. — Както и да е, разкажете ми всичко, което можете да си спомните.
Лора помисли за миг и после започна да говори:
— Ричард се връщал от Кроумър — каза тя. — Бил много пиян, което не беше необичайно за него. Минавал през някакво селце с над сто километра в час и очевидно се е движел на зигзаг. Детето — едно малко момченце — изскочило на пътя от тамошната странноприемница… Ричард го прегазил и то починало на място.
— Искате да кажете — попита Старкуедър, — че съпругът ви е можел да кара кола, въпреки физическия си недъг?
— Да, можеше. О, колата беше приспособена със специални лостове, така че той да може да я управлява, затова нямаше проблем с шофирането.
— Разбирам — рече Старкуедър. — После какво стана? Полицията сигурно е подвела Ричард под отговорност за непредумишлено убийство.
— Разбира се, имаше следствие — обясни Лора. В гласа й се прокрадна горчива нотка, когато добави: — Ричард беше напълно оправдан.
— Имало ли е свидетели? — попита Старкуедър.
— Ами… — отговори Лора. — Бащата на детето. Той е видял как е станало. Но там е била също и една медицинска сестра — сестра Уорбъртън. В колата, заедно с Ричард. Тя, разбира се, даде показания. Според нея колата се движела с под петдесет километра в час и Ричард бил само на чаша шери. Каза, че катастрофата била неизбежна — момченцето изскочило съвсем неочаквано точно пред самата кола. Повярваха на нея, а не на бащата, който каза, че колата се движела на зигзаг и с много висока скорост. Разбрах, че поради мъката си бедният човек навярно се е изразявал твърде пресилено и невъздържано. — Лора отиде до креслото и добави: — Всеки, видите ли, би повярвал на сестра Уорбъртън. На вид беше образец на самата честност, благонадеждност и акуратност, подбираща внимателно думите си и прочие.