— Вие самата не сте били в колата? — попита Старкуедър.
— Не, не — отвърна Лора. — Бях си у дома.
— Тогава откъде знаете, че сестра, как й беше името, може да не е казала истината?
— О, Ричард свободно разказваше за станалото надълго и нашироко — каза горчиво тя. — Спомням си съвсем добре, когато се върнаха от следствието. Той каза: „Браво, Уорби, страшно шоу им спретна! Затворът не ми мърдаше, ако не бяха показанията ти.“ А тя рече: „Не заслужавахте да ви измъкна, мистър Уоруик. Сам знаете, че карахте твърде бързо. Жалко за бедното дете.“ Тогава Ричард каза: „О, забравете го! Аз щедро ви възнаградих. Но както и да е, един пикльо по-малко в този и без друго пренаселен свят! Направо се е отървал! Няма да си загубя съня заради него, уверявам ви!“
Старкуедър стана от табуретката и, хвърляйки бърз поглед през рамо към трупа на Ричард Уоруик, каза мрачно:
— Колкото повече научавам за съпруга ви, толкова повече искам да вярвам, че случилото се тук тази нощ не е нищо друго, освен справедлива екзекуция, а не убийство! — Той се приближи до Лора и продължи: — Така, да се върнем на човека, чието дете е било прегазено. Бащата. Как се казва той?
— Мисля, че беше някакво шотландско име — отвърна Лора. — Мак… Мак и още нещо… Маклауд? Маккрей… не мога да си спомня.
— Трябва да опитате да си спомните! — настоя Старкуедър. — Хайде, налага се! Той още ли живее в Норфък?
— Не, не — каза Лора. — Бил е там само на гости. При роднините на жена си, мисля. Сещам се, че всъщност май беше от Канада.
— От Канада? Това е достатъчно далече — отбеляза Старкуедър. — Ще е нужно време, за да бъде намерен. Да — продължи той и мина зад канапето. — Да, мисля, че от това ще излезе нещо. Но, за Бога, опитайте да си спомните името му. — Той прекоси стаята, отиде до креслото в нишата, където беше балтонът му, извади ръкавиците от джоба и ги сложи на ръцете си. После огледа стаята, сякаш търсеше нещо и попита: — Имате ли вестници тук?
— Вестници ли? — попита изненадана Лора.
— Не днешни — обясни той. — По-добре вчерашни или от онзи ден.
Лора стана от канапето и отиде до някакъв шкаф зад креслото.
— В този шкаф има някакви стари вестници. Държим ги тук, за да разпалваме с тях камината — каза тя.
Старкуедър отиде при нея, отвори шкафа и извади отвътре един вестник. След като погледна датата, отсече:
— Този става. Точно каквото ни трябва.
После затвори шкафа, занесе вестника на бюрото и извади от едно от отделенията чифт ножици.
— Какво ще правите? — попита Лора.
— Ще изфабрикуваме малко улики — щракна той демонстративно с ножицата.
Лора озадачено го погледна.
— Но ако допуснем, че полицията успее да намери този човек? — попита тя. — Какво ще стане тогава?
Старкуедър се ухили насреща й.
— Ако той все още живее в Канада, ще се наложи да се потрудят малко — заяви той със самодоволен вид. — А когато го намерят, ще разберат, че той няма начин да не е имал алиби за тази вечер, фактът, че е бил на няколко хиляди километра оттук трябва да се окаже достатъчно убедителен. А след това ще бъде вече късно да разследват каквото и да било. Както и да е, по-добро от това не можем да измислим. Във всеки случай така поне ще дишаме спокойно.
Лора изглеждаше притеснена.
— Не ми харесва — оплака се тя.
Старкуедър я погледна някак нетърпеливо.
— Скъпо мое момиче — захвана да я убеждава той, — не можете да си позволите да бъдете придирчива. Но все пак трябва да се опитате да си спомните името на човека.
— Не мога, казвам ви, не мога — настоя Лора.
— Навярно се е казвал Макдугъл? Или Макинтош? — предложи той услужливо.
Лора се отдръпна от него и запуши ушите си с ръце.
— Спрете! — извика тя. — Така само става по-лошо. Вече не съм сигурна дали въобще започваше с „Мак“!
— Добре, щом не можете да си спомните, значи не можете — отстъпи Старкуедър. — Ще трябва да минем без него. А случайно да си спомняте датата или нещо, което да свърши работа?
— О, да, датата мога да ви я кажа — отговори Лора. — Беше петнадесети май.
Старкуедър попита изненадан:
— Как, да му се не види, сте я запомнили?
В гласа й се долавяше горчивина, когато отвърна: