— Ще си идваш?
Внезапно Сейнт Джеймс млъкна. Осъзна, че е трябвало да се сети какво предстои още когато ги е видял заедно в колата.
— Не знаеш ли? — Дебора изгаси лампата и се обърна към лабораторията. — Имам апартамент в Падингтън. Томи ми го намери през април. Не ти ли е казвал? И татко ли не ти е казал? Утре се местя там.
— Утре ли? Искаш да кажеш, вече? Днес?
— Предполагам, че това означава днес, нали? И двамата ще бъдем в много лоша форма, ако не поспим. Затова сега ще ти кажа лека нощ. И ти благодаря, Саймън. Благодаря ти!
Тя притисна за момент бузата си до неговата, стисна ръката му и си отиде.
„Е, това е“, помисли си Сейнт Джеймс, гледайки след нея като вкаменен.
След това се отправи към стълбите.
Когато стигна в стаята си, чу го да върви. Застанала на не повече от две стъпки от затворената врата, Дебора се заслуша в стъпките му. Това бе спомен, отпечатан в паметта й — споменът, който щеше да я следва до гроба. Лекото спускане на здравия крак, тежкото тупване на недъгавия. Движението на ръката по парапета, вкопчена толкова здраво, че кокалчетата на пръстите изпъкваха. Спирането на дъха, докато се опитваше да поддържа крехкото равновесие. И всичко това с лице, което не издаваше нищо.
Тя изчака, докато чу вратата му на долния етаж да се затваря, след това се отдръпна от своята и отиде — както не знаеше, че и той е направил преди минути — до прозореца.
„Три години“, помисли си. Изглеждаше по-слаб, по-изпит и болен, с изключително хубаво ъгловато лице, върху което бе гравирана историята на едно страдание. Коса, винаги въздълга. Спомни си мекотата й между пръстите си. Одухотворени очи, които говореха много даже и когато той мълчеше. Устни, които докосваха нежно нейните. Чувствителни ръце, ръце на художник, които проследяваха линията на брадичката й, които я притегляха в прегръдките му.
— Не. Никога повече.
Дебора прошепна спокойно думите пред наближаващата зора. След това се отдръпна от прозореца, отметна покривката от леглото и легна, напълно облечена.
„Не мисли за това — каза си тя. — Не мисли за нищо.“
Втора глава
Винаги все същият нещастен сън — екскурзия от Бъкбароу до езерцето Грийндейл в дъжд, толкова свеж и чист, че можеше да го има само във фантазиите. Катереше се по голи скали, тичаше без усилие по откритата пустош, спускаше се безразборно по скалистите склонове и се приземяваше, смеещ се и задъхан, долу във водата. Усещаше вълнението, пулсирането на движенията, притока на кръв в крайниците, които чувстваше — можеше да се закълне в това — даже и в съня си.
След това се събуди с отвратителен трус и се озова в кошмара. Лежеше в леглото, загледан в тавана, и си налагаше да превърне безутешността в равнодушие. Но никога не успяваше напълно да пренебрегне болката.
Вратата на спалнята се отвори и влезе Котър със сутрешния чай на поднос. Сложи го на масичката до леглото и погледна предпазливо Сейнт Джеймс, преди да отиде и дръпне завесите.
Саймън усети утринната светлина като електрически ток, който потече през очните му ябълки директно в мозъка. Усети как тялото му трепва.
— Ще ви донеса лекарството — рече Котър. Спря се до леглото само толкова, колкото да му налее чая, и изчезна в банята.
Когато остана сам, Сейнт Джеймс се придърпа до седнало положение и трепна болезнено. Пулсирането в главата му усилваше неимоверно звуците. Затварянето на аптечката беше като изстрел; водата, която течеше във ваната — като рев на локомотив. Котър се върна с шишенце в ръка.
— Две ще свършат работа. — Той му подаде хапчетата и не каза нищо, докато Сейнт Джеймс не ги глътна. След това попита нехайно: — Видяхте ли Деб снощи? — И сякаш отговорът нямаше кой знае какво значение за него, Котър се върна в банята, където — Саймън беше убеден — щеше да опита водата във ваната. Това бе напълно ненужна учтивост; просто се опитваше да придаде правдоподобност на начина, по който зададе въпроса. Играеше си на господар и слуга и думите и действията му се мъчеха да покажат равнодушие, каквото не чувстваше.