Сейнт Джеймс натисна звънеца до името Котър. Вратата се отвори с жужене и той влезе в малко фоайе, чийто под беше покрит с черни и бели плочки. Подобно на външността на сградата, и то бе безупречно чисто, а лекият мирис на дезинфекциращи препарати заявяваше, че възнамерява да си остане такова. Нямаше мебели, само коридор, водещ към апартаментите на партера; врата, на която висеше дискретна табелка с надпис „concierge“4 — сякаш чуждата дума можеше да удостовери почтеността на сградата, — и асансьор.
Апартаментът на Дебора беше на най-горния етаж. Докато пътуваше към него, Сейнт Джеймс размишляваше над абсурдното положение, в което го бе поставил Котър. Дебора беше вече пълнолетна. Едва ли щеше да се зарадва на опит за натрапване в живота й. Най-малко от негова страна.
Тя отвори вратата още на първото почукване, сякаш през целия следобед не бе правила нищо друго, освен да чака пристигането му. Радостното й изражение обаче бързо се смени с изненада и за част от секундата се поколеба, преди да отстъпи назад и да му направи път.
— Саймън! Нямах представа… — Тя му протегна ръка, но след това като че ли поразмисли и я отпусна. — Доста ме изненада. Очаквах… това е наистина… ти едва… О, господи, какво съм се разбъбрила! Заповядай, влез!
Думата „апартамент“ се оказа доста оптимистична, защото новият й дом представляваше малко повече от претъпкана стая, която служеше едновременно за спалня и дневна. Все пак бе направено много, за да стане максимално удобна. Бледозелена боя, освежаваща и навяваща мисли за пролет, покриваше стените. До едната от тях имаше плетено канапе с ярка, шарена покривка и бродирани възглавнички. На другата висяха снимки, правени от Дебора. Сейнт Джеймс никога не ги бе виждал и се сети, че може би са резултат от годините обучение в Америка. От уредбата до прозореца се чуваше тиха музика. Дебюси. „Следобедът на един фавн“.
Сейнт Джеймс се обърна да каже нещо за стаята — колко различна беше от юношеския еклектизъм на спалнята й у дома — и зърна малката ниша до вратата. В нея имаше кухня с мъничка маса, на която беше нареден порцеланов сервиз за чай. За двама.
Трябваше да се сети още в момента, в който я бе видял. Не беше в стила й да се мотае вкъщи посред бял ден, облечена в мека лятна рокля вместо в обичайните си дънки.
— Очакваш някого. Извинявай. Трябваше първо да ти се обадя.
— Още не са ми прекарали телефон. Но няма значение. Наистина. — Тя направи широк жест, който обхвана цялата стая. — Как е? Харесва ли ти?
Сейнт Джеймс си помисли, че стаята е точно такава, за каквато е планирана — кътче на спокойствие и женственост, в което един мъж да лежи до нея и да прогонва грижите си от деня с удоволствието да се люби с нея. Но това едва ли бе отговорът, който Дебора искаше от него. За да избегне необходимостта да отговори каквото и да било, той отиде до снимките.
Макар на стената да висяха повече от дузина, бяха подредени така, че очите му се насочиха право към един черно-бял портрет на мъж, застанал с гръб към обектива, с обърната в профил глава, с кожа и коса — и двете осветени от проблясъци на вода — в контраст с абаносовия фон.
— Томи е фотогеничен.
Дебора се приближи до него.
— Така е, нали? Опитах се да придам по-голяма яснота на мускулатурата му. Но все пак не съм много сигурна, че го постигнах. Осветлението сякаш липсва. Не зная. В един момент ми харесва, а в следващия ми изглежда като правена от някой новак.
Сейнт Джеймс се усмихна.
— Както винаги, прекалено си строга към себе си, Дебора.
— Предполагам, че си прав. Никога не съм доволна. Винаги е било така.
— Аз казвам, че някоя снимка е хубава. Баща ти се съгласява. Викаме Хелън за трето мнение. След това отпразнуваш успеха си, като ги отхвърляш и казваш, че не ставаме за съдии.
— Поне не си прося комплиментите — засмя се Дебора.
— Не, никога не си ги просила.
Той отново се обърна към стената. Краткото удоволствие от разговора се стопи.
До черно-белия портрет висеше съвсем различен етюд. Той също беше с Линли, седнал гол на старо желязно легло с омачкани чаршафи, които покриваха долната част на тялото му. Вдигнал единия си крак и опрял ръка на коляното, той гледаше към прозореца, където с гръб към обектива стоеше Дебора и светлината падаше върху извивката на десния й хълбок. Жълтите, прилични на пяна завеси се издуваха и несъмнено служеха, за да се прикрие разклонителят, който й позволяваше да направи снимката. Етюдът изглеждаше абсолютно спонтанен, сякаш Дебора се беше събудила до Линли и бе видяла възможността при тази светлина и контраста със завесите и утринното небе.