Сейнт Джеймс гледаше втренчено снимката и се преструваше, че я оценява като художествена творба. Тя обаче бе само потвърждение, че Котър се е досетил за цялата истина на връзката между Дебора и Линли. Въпреки че ги беше видял в колата предната вечер, Сейнт Джеймс знаеше, че досега е хранил празни надежди. Сега те се срутиха пред очите му. Той погледна Дебора.
Високо на скулите й се бяха появили две червени петна.
— Господи, не съм много добра домакиня, нали? Искаш ли нещо за пиене? Джин и тоник? Има и уиски. И чай. Има чай. Имам много чай. Тъкмо се канех да…
— Не. Нищо. Ти очакваш някого. Няма да остана дълго.
— Остани за чая. Мога да сложа още един прибор. — Тя се отправи към кухничката.
— Моля те, Дебора, недей — рече бързо Сейнт Джеймс, като си представи неловката учтивост по време на чая, заедно с три-четири бисквитки за храносмилане, докато Дебора и Линли водят вежлив разговор с него и през цялото време чакат да си тръгне. — Наистина не е нужно.
Дебора се поспря пред бюфета в кухнята с чаша и чинийка в ръка.
— Не е нужно ли? Какво искаш да кажеш? Просто ще бъде…
— Виж, птиченце. — Искаше му се просто да каже всичко, да свърши жалкото си задължение, да спази обещанието си към баща й и да си тръгне. — Татко ти се тревожи за теб.
Дебора остави чинийката с овладяна точност, а след това, още по-внимателно, чашката върху нея. Подравни ги с ръба на плота.
— Разбирам. Тук си като негов пратеник, нали? Изобщо не съм очаквала да те видя в тази роля.
— Обещах му, че ще поговоря с теб, Дебора.
При тези думи — може би заради промяната в тона му — петната на бузите й станаха още по-алени. Дебора стисна устни, отиде до леглото, седна и скръсти ръце.
— Добре. Давай.
Сейнт Джеймс видя как по лицето й преминава недвусмислена искрица гняв и чу първите му нотки в гласа й, ала предпочете да не обръща внимание и на двете; реши да продължи с това, което бе дошъл да каже. Опита се да се убеди, че е дошъл само заради обещанието си към Котър. Дадената дума означаваше задължение и той не можеше да си отиде, без да е сигурен, че е обяснил съвсем ясно Котъровите тревоги на дъщеря му.
— Баща ти се тревожи за теб и Томи — започна той с — както му се струваше — разумен тон.
Тя веднага парира:
— А ти? И ти ли се тревожиш?
— Това няма нищо общо с мен.
— Трябваше да се досетя. Е, след като видя мен и апартамента ми, смяташ да докладваш и да засилиш безпокойството на татко? Или трябва да направя нещо, за да премина успешно огледа?
— Погрешно ме разбираш.
— Душиш наоколо, за да провериш поведението ми. Какво точно съм разбрала погрешно?
— Не става дума за поведението ти, Дебора. — Чувстваше се в отбранителна позиция и неочаквано притеснен. Срещата им не трябваше да поема в тази посока. — Само че връзката ти с Томи…
Тя се изправи.
— Страхувам се, че това изобщо не е твоя работа, Саймън. Баща ми може да е малко повече от слуга в твоя живот, но аз не съм. Никога не съм била. Откъде ти е хрумнало, че можеш да идваш тук и да си пъхаш носа в моите работи? За какъв се мислиш?
— За човек, който го е грижа за теб. Знаеш това много добре.
— За човек, който… — Дебора се поколеба и вкопчи ръце една в друга, сякаш се опитваше да се спре да не каже нещо повече. Усилието й остана без успех. — Човек, който го е грижа? Наричаш себе си човек, който го е грижа за мен? Ти, който така и не си направи труда да ми напишеш поне едно писмо през всичките години на отсъствието ми? Бях на седемнадесет. Знаеш ли какво ми беше? Имаш ли представа, след като толкова те е грижа за мен? — Тя отиде развълнувано до другия край на стаята и отново се обърна към него. — В продължение на месеци всеки ден стоях и чаках като идиотка, тъпа малка глупачка, да получа някаква вест от теб. Отговор на писмата ми. Каквото и да е! Бележка. Картичка. Съобщение, изпратено от баща ми. Нямаше значение, стига да е от теб. Но не пристигна нищо. Не знаех защо. Не можех да разбера. И в крайна сметка, когато успях да се примиря, просто зачаках новината, че си се оженил за Хелън.