— Да се оженя за Хелън? — попита невярващо Сейнт Джеймс. Не се спря да помисли защо разговорът им толкова бързо се превръща в спор. — Как, за бога, е могло да ти хрумне такова нещо?
— Какво друго можех да си помисля?
— Би трябвало да притежаваш достатъчно разум, за да започнеш с това, което беше между нас, преди да напуснеш Англия.
В очите й се появиха сълзи, по тя премигна ядосано няколко пъти, за да ги спре.
— О, да, мислих си за това. Всяка нощ, всяка сутрин си мислех за това, Саймън. Докато лежах в леглото си и се опитвах да намеря поне една причина, за да продължа да живея. Живеех в празнота. Живеех в ад. Радваш ли се да го чуеш? Доволен ли си? Липсваше ми. Желаех те. Това беше мъчение. Болест.
— А Томи се оказа лечението.
— Абсолютно! И слава богу! Томи се оказа лечението. Затова се махай оттук. Веднага! Остави ме на мира!
— Добре, ще се махна. Едва ли ще е добре да бъда в любовното гнездо, когато Томи дойде да си получи това, за което е платил. — Той посочи грубо всеки предмет в стаята, докато говореше. — Хубаво подреден сервиз за чай. Свири тиха музика. А ето я и дамата, готова и чака. Виждам, че ще се пречкам. Особено ако той бърза.
Дебора отстъпи назад.
— Това, за което е платил? Затова ли си тук? Това ли си мислиш? Че съм прекалено безполезна и глупава, за да се издържам сама? Че това е апартаментът на Томи? Коя съм аз тогава, Саймън? Коя, по дяволите, съм аз? Неговата играчка? Някаква чистачка? Държанка? — После прибави, без да дочака отговора му: — Махай се от апартамента ми.
„Още не — реши той. — Бога ми, още не.“
— Много хубаво говориш за терзания, нали? И какво, по дяволите, си мислиш, че са били тези три години за мен? Как си представяш, че съм се чувствал снощи, докато те чаках час след час, след трите проклети години, и да знам, че през цялото време си с него?
— Пет пари не давам какво чувстваш! Каквото и да е, изобщо не може да се доближи до нещастието, което ми стовари на главата.
— Какъв комплимент за твоя любовник! Сигурна ли си, че точно „нещастие“ е думата, която би искала да използваш?
— Дойдохме си на думата, така ли? Всичко опира до секса. Кой чука Деб. Е, ето го твоя шанс, Саймън. Давай! Можеш да ме имаш! Наваксай за пропуснатото време. Ето го леглото. Хайде! — Той не отговори. — Хайде. Чукай ме! Направи набързо едно. Това искаш, нали? Проклет да си, нали това искаше?
Понеже той продължаваше да мълчи, Дебора посегна в яростта си и взе първия предмет, който й попадна под ръка. Хвърли го към него с всички сили и той се разби в стената близо до главата му. И двамата забелязаха твърде късно, че в яда си е унищожила подаръка за един от рождените й дни преди много години — порцеланов лебед.
Това стопи гнева.
Дебора понечи да заговори, притиснала устните си с юмрук, като че ли търсеше първите ужасени думи на извинение. Но Сейнт Джеймс не бе в състояние да чуе нито дума повече. Той погледна към парчетата на пода и ги смачка с пета — едно-единствено рязко движение, с което показа, че любовта, както и порцеланът, може да бъде крехка и жалка.
Дебора нададе вик и се втурна през стаята, където извън обсега му лежаха няколко парчета. Тя ги вдигна.
— Мразя те! — По бузите й най-сетне се затъркаляха сълзи. — Мразя те! Точно такова нещо е в стила ти! И защо не, след като всичко около теб е осакатено? Ти си мислиш, че е само глупавият ти крак, нали, но си осакатен отвътре и — за бога! — това е много по-страшно!
Думите й пронизаха въздуха и всички кошмари оживяха. Сейнт Джеймс трепна от силата им и тръгна към вратата. Чувстваше се безжизнен, слаб и усещаше ужасната тромавост на походката си, която сякаш бе увеличена хиляди пъти за пред нейните очи.
— Саймън! Не! Съжалявам!
Беше протегнала ръце към него и той забеляза с интерес, че се е порязала на едно от порцелановите парченца. От дланта до китката й вървеше тъпка като косъм линийка кръв.
— Не исках да кажа това. Саймън, знаеш, че не съм искала!
Сейнт Джеймс се учуди, че всичкият му предишен гняв е изчезнал. Вече нищо нямаше значение, освен нуждата да избяга.
— Знам, Дебора.
Отвори вратата. Излизането от стаята му се струваше като спасение.
Кръвта се надигаше като вълна в мозъка му — обичайният предшественик на непоносимата болка. Седнал в стария си автомобил пред „Апартаменти Шрюзбъри Корт“, Сейнт Джеймс се бореше с нея. Ако й дадеше власт дори за момент, агонията би била толкова смазваща, че нямаше да е в състояние да се прибере до Челси без помощ.