Положението беше нелепо. Нима наистина щеше да се наложи да позвъни на Котър за помощ? И за какво? Заради петнадесетминутния разговор с двадесет и една годишно момиче? Със сигурност той, с единадесет години по-голям и с огромен опит зад гърба си, трябваше да излезе победител от срещата им, а не както в момента — разнебитен, болен, с омекнали колене. Страхотно.
Затвори очи срещу слънцето — жар, която пронизваше нервите му. Знаеше, че тя не съществува, а е само плод на потиснатия му от жегата мозък. Изсмя се подигравателно на кривата маса от мускули, кости и сухожилия, която от години представляваше неговия съд, затвор и окончателна разплата за греха, че е бил млад и пиян на едно лъкатушещо шосе в Сърп преди много време.
Въздухът, който пое, беше горещ и вонеше на дизелово гориво. Все пак го вдиша с пълни гърди. Най-главното бе да потисне болката в зародиш. Не се спря да помисли, че ако я победи, ще може да премисли обвиненията, които му бе отправила Дебора, и още по-лошо — да признае верността на всяко от тях.
Наистина три години не й бе изпратил вест — нито писмо, нито какъвто и да било знак. И ужасното бе, че не можеше да намери извинение или обяснение, което тя поне донякъде да разбере. Но дори и да го разбереше, каква полза, ако знаеше, че е чувствал всеки ден без нея като крачка към нищото? А докато си бе позволявал малко по малко да умира, Линли бе завладял позиции в сладката периферия на живота й и го бе направил с обичайния си маниер — грациозно и спокойно, напълно уверено.
При мисълта за другия Сейнт Джеймс си наложи да се размърда и попипа джобовете си за ключовете на колата. Бе твърдо решен Линли да не го завари да скимти като ученик пред сградата, в която се намираше апартаментът на Дебора. Потегли и се вля в пиковото движение на Съсекс Гардънс.
Когато на ъгъла на Пред и Лондон Стрийт светофарът светна червено, Сейнт Джеймс удари спирачки и зарея погледа си с униние, което съответстваше на състоянието на духа му. Очите му се насочиха невиждащо към разнообразните фирми, които се бутаха една в друга по Падингтън стрийт, подобно на деца, нетърпеливи да грабнат вниманието на хората по пътя към метрото. Малко по-нататък, под бяло-синия му знак, стоеше една жена и купуваше цветя от продавачка, чиято количка беше закрепена коварно е едното колело извън тротоара. Жената отметна назад късо подстриганата си коса, взе букета летни цветя и се засмя на нещо, което продавачката беше казала.
Когато я зърна, Сейнт Джеймс изруга непростимата си глупост. Защото това беше гостът на Дебора. Не Линли, а собствената му сестра.
Само няколко секунди след като си отиде Саймън, на вратата се почука, но Дебора не обърна внимание. Клекнала до прозореца, тя държеше парчето набраздено крило и го натискаше в дланта си, така че да пусне още кръв. Само капчица тук-там, където ръбовете бяха най-остри, след това по-силна струйка, когато натисна по-силно.
Нека ти разкажа за лебедите, бе казал някога той. Когато си изберат другар, го избират веднъж завинаги. Научават се да живеят заедно в хармония, птиченцето ми, и се приемат един друг точно такива, каквито са. В това има поука за всички нас, нали?
Дебора прокара пръст по нежното парче, останало от подаръка на Саймън, и се запита как е възможно да извърши такова предателство. Какво бе успяла да постигне, освен краткия заслепяващ триумф от отмъщението, целящо пълното му унижение? И какво в крайна сметка бе успяла да докаже ужасната сцена между тях? Само това, че детинската й философия — издекламирана тъй уверено пред него на седемнадесет години — не е издържала изпитанието на времето. Обичала те — бе казала тя тогава. — Нищо не може да промени това. И нищо няма да го промени. Но твърдението й се бе оказало погрешно. Хората не бяха като лебедите. Най-малко пък тя.
Дебора се изправи и избърса грубо бузите си с ръкава на роклята, без да я е грижа, че трите копчета на маншета могат да я одраскат. Дори се надяваше да стане така. Влезе със залитане в кухнята, намери парче плат и го уви около ръката си. Счупеното крило сложи в едно чекмедже. Знаеше, че няма смисъл, но го напрани с нелепата вяра, че лебедът може някой ден да бъде залепен.
Тръгна към вратата, където продължавате да се чука, като се чудеше какво извинение да измисли пред Сидни Сейнт Джеймс за вида си. Избърса си бузите още веднъж, натисна бравата и се опита да се усмихне, но се получи само жалка гримаса.