— Каква бъркотия. Напълно съм…
На прага стоеше ексцентрично облечена, но все пак привлекателна чернокоса жена. В ръката си държеше чаша с млечнозелена течност, която й протегна без никакво предисловие. Озадачена, Дебора я пое. Жената кимна рязко и влезе в апартамента.
— Всичките мъже са от един дол дренки. — Гласът й беше дрезгав, с провинциален акцент, от който като че ли се опитваше да се отърве. Тя отиде боса до средата на стаята и продължи да говори, сякаш с Дебора се познаваха от години: — Изпий го. Аз пия поне по пет такива на ден. Ще те накара да се почувстваш нов човек, кълна се! И Бог ми е свидетел, напоследък аз имам нужда да се чувствам като нова след всеки… — Жената се спря и се засмя, като показа необикновено бели и равни зъби. — Разбираш какво имам предвид.
Беше трудно да не се разбере какво има предвид. В черния сатенен халат с широки гънки и волани тя бе подвижна реклама на призванието си в живота.
Дебора вдигна натрапената чаша.
— Какво е това?
Звънна домофонът, което означаваше, че някой чака долу на улицата. Жената отиде до стената и натисна бутона за отключвано на вратата.
— Това място е оживено като гара Виктория.
Тя кимна към питието, извади от джоба на халата си една картичка и я подаде на Дебора.
— Нищо друго, освен сокове и витамини. И малко зеленчуци. Освежава. Написах ти рецептата. Надявам се да ми простиш волността, но ми се стори, че ще имаш голяма нужда от него. Хайде, изпий го. — Тя изчака, докато Дебора вдигна чашата към устните си, и отиде до снимките на стената. — Много са хубави. Ти ли си ги правила?
— Да.
Дебора прочете списъка с продукти на картичката. Нищо по-вредно от зеле, от което винаги се беше отвращавала. Тя сложи чашата на плота и приглади с пръсти парчето плат, овързано около дланта й. След това вдигна ръка и оправи косата си.
— Сигурно изглеждам ужасно.
Жената се усмихна.
— И аз самата съм развалина преди падането на нощта. Никога не си давам много зор денем. Не виждам смисъл. Все пак си идеална гледка, ако питат мен. Как ти се стори питието?
— Досега не съм опитвала нищо подобно.
— Изключително е, нали? Би трябвало да започна да го бутилирам.
— Да. Ами хубаво е. Много хубаво. Благодаря ти. Ужасно съжалявам за караницата.
— Беше страхотна. Не можах да не чуя по-голямата й част — нали ги знаеш какви са стените — и даже за момент си помислих, че може да се стигне до бой. Аз живея в съседния апартамент. — Тя посочи с палец наляво. — Тина Когин.
— Дебора Котър. Нанесох се снощи.
— Значи затова е било цялото думкане и блъскане. — Тина се ухили. — Само като си помисля, че се страхувах да не идва конкуренция! Е, повече няма да има такива приказки. Май не си в играта, а?
Дебора усети, че се изчервява. „Благодаря“ едва ли бе подходящ отговор.
Очевидно считайки, че такъв не е нужен, Тина се зае да оглежда отражението си в стъклото на една от снимките по стената. Оправи си косата, огледа си зъбите и прокара дългия си нокът между предните два.
— Истинска развалина съм. Гримът просто не може да направи всичко, нали? Преди десет години ми трябваше само малко руж. А сега? Часове пред огледалото и накрая все още изглеждам ужасно.
На вратата се почука. „Сидни“, реши Дебора. Почуди се какво ли ще каже сестрата на Саймън за тази неочаквана посетителка, която в момента гледаше фотографията на Линли, сякаш виждаше в нея източник на бъдещи доходи.
— Искаш ли да останеш за чай? — попита Дебора.
Тина се обърна от снимката и повдигна едната си вежда.
— Чай ли? — Изрече думата така, сякаш това вещество не бе преминавало през устата й от години насам. — Много мило от твоя страна, Деб, но не. Трима в такава ситуация са малко множко. Запомни го от мен. Опитвала съм.
— Трима ли? — заекна Дебора. — Но това е жена.
— О, не! — засмя се Тина. — Говорех за масата, скъпа. Нали разбираш, малко е мъничка, а аз съм доста тромава, когато става дума за чай. Просто си изпий питието и ми върни чашата по-късно. Става ли?
— Да. Благодаря. Става.
— И тогава ще си поприказваме хубавичко.
След това Тина махна с ръка, отвори вратата, мина покрай Сидни Сейнт Джеймс с блестяща усмивка и изчезна по коридора.
Трета глава
Питър Линли не беше избрал Уайтчапъл заради удобствата или местоположението. Първите изобщо ги нямаше, освен ако четирите стени и двата прозореца — които не се отваряха, понеже при боядисването бяха затворени неизсъхнали — можеха да се нарекат голямо преимущество. Колкото до местоположението, наистина се стигаше лесно до спирката на метрото, но самата сграда беше отпреди викторианската епоха и бе заобиколена от други на подобна възраст. От тридесет години тук не беше правено нищо, за да се почистят или реставрират къщите или околността. Все пак както апартаментът, така и местонахождението му задоволяваха нуждите на Питър, които бяха малко. И най-важното — на портфейла му, който от днес бе почти празен.