Както го бяха измислили, можеха да изкарат още две седмици, ако го даваха умерено и се ограничаваха само до по пет дози на нощ. Добре де, може би шест. Тогава денем щяха да започнат сериозно да си търсят работа. Работа в търговията за него. Нови ангажименти за Саша. Той имаше ума и излъчването за търговия. А Саша все още имаше изкуството си. Можеше да го използва в Сохо. Там щяха да я искат. По дяволите, в Сохо сигурно никога не бяха виждали нещо подобно. Щеше да бъде точно както в Оксфорд: с гола сцена, един-единствен прожектор и Саша на стол. Позволяваше на публиката да разрязва дрехите й, предизвикваше ги да свалят всичко от нея. „Докоснете себе си. Усетете какво чувствате. Кажете какво искате.“ И през цялото време се усмихваше; през цялото време надменно; през цялото време бе единствената жена в залата, която знаеше как да се гордее със себе си. Уверено вдигната глава, спуснати до тялото ръце. „Аз съм — говореше позата й. — Аз съм. Аз съм.“
Питър се почуди къде ли се е забавила толкова. Погледна часовника си. Беше грозноват „Таймекс“ втора ръка, който излъчваше несигурност дори само с вида си. Беше продал „Ролекс“-а преди известно време и скоро откри, че да разчита на сегашния за точност е също толкова нелепо, колкото да разчита на Саша да отиде за стафа, без неволно да й се закачи някоя кука.
Опита се да не размишлява върху това, като тръсна тревожно китката си и отново погледна часовника. Дали проклетите стрелки изобщо се бяха помръдвали през последния половин час? Той го опря до ухото си и изруга, когато чу тихото тиктакане. Нима бяха минали само два часа от излизането й? Струваха му се като векове.
Той се изправи неспокойно от продъненото канапе — един от трите мебели четвърта ръка в стаята, ако не се смятаха кашоните, в които си държаха дрехите, или обърнатата щайга за зеленчуци, на която стоеше единствената им лампа.
Канапето се разтягаше и ставаше на покрито с буци легло. Саша мърмореше всеки ден, че й изкривявало гръбнака и че поне от месец не е спала и час като хората.
Но къде беше тя? Питър отиде до единия прозорец и отмести завесата — чаршаф, нескопосно приспособен за перде с провряна ръждясала метална пръчка през единия подгъв. Погледна през стъклото. Беше мръсно както отвън, така и отвътре.
Докато оглеждаше улицата да зърне познатата фигура на Саша или старата й платнена чанта, той извади мръсна носна кърпа от задния джоб на дънките си и си обърса носа. Действието беше съвсем механично. Кратката болка, която последва, изчезна след момент и лесно бе пренебрегната като несъществена. Без да погледне кърпичката и изследва новите петна с цвят на ръжда по нея, той я пъхна обратно в джоба и загриза бързо като заек единия си нокът.
В далечината, в началото на тясната уличка, на която живееха, пешеходците минаваха по Брик Лейн на път към дома. Питър се опита да се съсредоточи върху тях, като се мъчеше да различи Саша между подскачащите глави, отиващи или идващи от спирка Алдгейт-изток. Тя трябваше да тръгне от северната, да се качи на столичната и да се върне у дома. Къде беше тогава? Какво толкова трудно имаше в това да купи? Да даде парите. Да вземе стафа. Защо се бавеше толкова време?
Той заразмишлява над въпроса. Защо наистина се бавеше толкова време? И щом ставаше дума за това, какво можеше да спре малката кучка да даде парите, да вземе дрогата за себе си и никога повече да не се върне в апартамента? Всъщност защо трябваше да си прави труда да се завръща? Имаше това, което искаше. Затова и се беше навъртала около него.
Питър отхвърли идеята като абсолютно невъзможна. Саша нямаше да си отиде. Нито сега, нито когато и да било. Беше казала миналата седмица, че никога не й е било толкова хубаво, колкото с него. Не молеше ли за това буквално всяка нощ?
Питър избърса замислено нос с опакото на ръката си. Кога наистина го правиха за последен път? Снощи, нали? Тя се смееше като луда и той я бе притиснал до стената и… Снощи беше, нали? Сами от отсрещната страна на коридора думкаше по вратата и им викаше да го дават по-кротко, а Саша пищеше, дращеше и се задъхваше — само че не пищеше, а се смееше — и главата й се удряше в стената отзад, а той не свърши, не можа да свърши, но това нямаше значение, защото и двамата летяха високо в облаците.