— Няма…
— Мислех си, че ще мога да преживявам съвсем добре без теб — настоя той — и собственото ми лицемерие ме зашлеви през лицето. Исках да се върнеш. Исках да си дойдеш у дома. Затова ти пишех.
Докато говореше, Дебора гледаше към реката, но сега се обърна към него. Сейнт Джеймс не я дочака да зададе въпроса:
— Не изпратих писмата.
— Защо?
Ето че най-сетне бяха дошли до това. Беше толкова лесно да си седи сам в кабинета и цял месец да репетира всичките неща, които трябваше да й е казал през годините. Но сега, когато имаше възможността да ги изрече, откри, че се колебае. Запита се защо винаги толкова се е страхувал тя да не разбере истината. Пое си дълбоко дъх, за да събере кураж.
— По същата причина, поради която не исках да се любя с теб. Страхувах се. Знаех, че можеш да имаш всеки мъж на този свят.
— Всеки мъж?
— Добре де. Можеше да имаш Томи. И при този избор как можех да предположа, че ще предпочетеш мен?
— Теб?
— Един сакат.
— А, това ли било? Откъдето и да тръгнем, все със сакат свършваме.
— Така е. Защото това е факт и не можем да го пренебрегнем. Прекарах последните три години в размишления върху всичките неща, които не бих могъл да правя до теб; неща, които за всеки друг мъж — за Томи например — не биха представлявали никакво усилие.
— И какъв е смисълът? Защо продължаваш да се тормозиш?
— Защото трябваше да го преживея сам. Трябваше да престане да има толкова голямо значение, че не мога дори да те прегърна, ако не съм с проклетата протеза; че съм сакат. И именно това е нужно да знаеш, преди да ме напуснеш. Че вече няма значение. Сакат или не, половин човек, три четвърти, няма значение. Желая те. — След това прибави непочтено, но без съжаление, тъй като в сърдечните дела нямаше правила: — Веднъж и завинаги.
Край! Както и да ги отсъдеше, думите бяха изречени. С три години закъснение, но все пак изречени. Дори и сега да решеше да го напусне, поне бе опознала най-добрата и най-лошата част от него. Сейнт Джеймс можеше да се примири с това.
— Какво искаш от мен? — попита тя.
— Знаеш отговора.
Пийч се размърда неспокойно в краката им. Някой викна от зелената площ на Чейни Уок. Дебора гледаше реката. Той проследи погледа й и видя, че лебедите са преминали и последната колона на моста. Плаваха непроменени, както преди, както винаги щяха да плават, и търсеха сигурност в Батърсий.
— Дебора — каза Сейнт Джеймс.
Птиците й дадоха отговора.
— Като лебедите ли, Саймън?
Това бе повече от достатъчно.
— Като лебедите, любов моя.