Точно така. Снощи, И тя щеше да се върне, щом вземеше дрогата.
Питър дръпна със зъби изгризания край на нокътя.
И така. Ами ако не успееше да купи? Този следобед говореше големи думи за Хампстед, за една къща близо до запустялото място, където сделките ставали веднага, ако човек има парите. Затова къде беше, колко време щеше да й отнеме да отиде и да се върне; къде, по дяволите, беше тя?
Питър се ухили и усети вкус на кръв на мястото, където беше забил зъби в кожата. Беше време да се овладее. Той вдиша дълбоко. Протегна се. Наведе се и докосна палците на краката си.
Все пак нямаше значение. Всъщност не се нуждаеше от това. Можеше да престане по всяко време. Всички го знаеха. Човек можеше да спре, когато си поискаше. Но все пак с дрогата се чувстваше нещо много повече. Майстор-манипулатор, цар на света.
Вратата зад него се отвори и той се извърна рязко. Саша се беше върнала. Застанала на вратата, тя отметна назад правата си коса и го погледна нащрек. Позата й му напомняше на притиснат в ъгъла заек.
— Къде е? — попита той.
По лицето й пробяга искрица чувство. Тя затвори вратата с ритник и отиде до канапето, където седна на протритите му кафяви възглавници с гръб към Питър и наведе глава напред. Питър усета предупредителните зловещи пръсти по кожата си.
— Къде е?
— Не съм… Не можах… — Раменете й започнаха да се тресат.
Самообладанието му се разпадна за секунди.
— Какво не си могла? Какво става, по дяволите?
Той се втурна към прозореца и отмести леко завесата. Господи, нима беше провалила всичко? Да не би да я следяха ченгетата? Той надникна на улицата. Не се виждаше нищо необичайно. Нямаше немаркирана полицейска кола с хора в нея, които да оглеждат напрегнато сградата, нито незаконно паркиран до тротоара фургон. Под уличните лампи не се мотаеха цивилни полицаи. Беше чисто.
Той се обърна към нея. Саша го наблюдаваше през рамо. Очите й — със странен жълто-кафяв оттенък като на куче — сълзяха и бяха зачервени. Устните й трепереха окаяно.
Питър разбра.
— Боже господи! — Той прелетя през стаята, блъсна я настрана, грабна чантата, изтърси съдържанието й на канапето и го прерови. Ръцете му пипаха нервно. Отчаяното му търсене се оказа безплодно. — Къде, по дяволите… Къде е стафът, Саша? Къде е? Къде?
— Не съм…
— Тогава къде са парите? — В главата му завиха сирени. Стените се наклониха към него. — Саша, какво си направила с парите, да те вземат дяволите?
При тези думи Саша заотстъпва назад.
— Това ли е? — кресна тя. — „Къде, по дяволите, са парите?“ А не: „Къде си била?“ Нито пък: „Тревожех се за теб“? Само: „Къде са парите!“ — Тя вдигна рязко ръкава на зацапания си морав пуловер. По жълтеникавата й кожа имаше дълбоки драскотини и синкави отоци. — Виж сам! Бях нападната, копеле такова!
— Била си нападната? — Въпросът граничеше с недоверие. — Я не ми ги пробутвай тия! Какво си направила с парите ми?
— Казах ти! Скапаната ти пачка ми беше открадната на проклетия перон на проклетата спирка. Прекарах последните два часа в общуване е шибаната полиция на Хампстед. Позвъни им да провериш, ако не ми вярваш. — И започна да ридае.
Питър не можеше да повярва. Не искаше.
— Господи, нищо не можеш да свършиш, така ли?
— Не, не мога. Нито пък ти. Ако го беше взел миналия петък, както казваше…
— Казах ти, да те вземат дяволите! Колко пъти трябва да ти го повтарям? Не стана!
— Затова накара мен, така ли?
— Да, накарах теб.
— Така е. Точно това направи, по дяволите! — Лицето й се изкриви в горчива гримаса. — Здравата се беше сепнал да не те арестуват, нали? Затова прехвърли работата на мен. Недей сега да ми опяваш, задето не стана.
Питър усети, че дланите го сърбят от желание да я удари, да види как кожата й се зачервява. Той се отдръпна от нея, за да спечели време, като търсеше успокоение и опитваше да състави някакъв план.
— Имаш ги, Саша. Всичките факти. Всичките подред.
— Голяма работа, ако ме пипнат, нали? Какво от това? Саша Нифърд. Никоя. Няма да напишат нищо по вестниците, нали? Но какво ще стане, ако достопочтения Питър го плеснат през ръцете?