— Млъкни.
— Мръсни петънца върху семейното име, а?
— Млъквай!
— Ще се объркат плановете на триста години спазващи закона Линлевци? Мама ще се разстрои? Ще се разстрои и големият брат в криминалния отдел на Скотланд Ярд?
— Дяволите да те вземат, млъкни!
Някой под тях задумка по тавана и им кресна да пазят тишина. Саша продължаваше да го гледа яростно, сякаш го предизвикваше да отрече думите й. Но Питър не можеше.
— Хайде просто да помислим — промърмори той. Забеляза, че ръцете му треперят и сякаш всяка тяхна става е започнала да се поти, затова ги пъхна в джобовете си. — Винаги ни остава Корнуол.
— Корнуол? — попита невярващо Саша. — Защо, по дяволите…
— Тук нямам достатъчно пари.
— Не вярвам. Ако са ти свършили парите, помоли брат си за чек. Той е червив с пари. Всеки го знае.
Питър отиде отново до прозореца, като си гризеше палеца.
— Но няма да го направиш, нали? — продължи Саша. — Да, не би смял да помолиш брат си за заем. Ще се затътрим чак до Корнуол само защото умираш от страх от него. Направо те вкаменява мисълта, че Томас Линли може да разбере за теб. И какво, ако разбере? Какъв ти е той, пазач? Просто някакъв надувко с оксфордска диплома! Да не си такъв педал, че…
— Престани!
— Няма. Какво, по дяволите, има в Корнуол, че трябва да ходим там?
— Хауенстоу — озъби се той.
Саша зяпна от изненада.
— Хауенстоу? Едно малко посещенийце при мама? Господи, точно такова нещо трябваше да очаквам от теб! Или това, или да си смучеш палеца. Или да си играеш с оная си работа.
— Скапана кучка!
— Хайде де! Удари ме, жалко копеленце! Ще ти се да го направиш още откакто влязох през тая врата.
Юмрукът му се сви и отпусна. Господи, колко му се искаше! По дяволите годините възпитание и правилата за добро държане. Искаше да стовари юмрук в лицето й, да види как от устата й руква кръв, да й строши носа и избие зъбите, да направи синини и под двете й очи.
Вместо това обаче изхвръкна от стаята.
Саша Нифърд се усмихна. Гледаше вратата и педантично броеше секундите, нужни на Питър да слезе по стълбите. Когато мина достатъчно време, отмести лекичко чаршафа, който служеше за завеса на прозореца, и го зачака да изхвръкне от сградата и да се запрепъва надолу към кръчмата на ъгъла.
Изкикоти се. Беше се оказало детска игра да се отърве от Питър. Действията му бяха предсказуеми като на дресирано шимпанзе.
Тя се върна до дивана, взе от разсипаното съдържание на чантата си една нащърбена пудриера и я отвори. Вътре имаше сгъната банкнота от една лира. Тя я извади и бръкна в деколтето на пуловера си.
„Сутиените — помисли си — служат за толкова много неща.“ Извади от него найлоновото пликче с кокаина, който беше купила за двамата в Хампстед. „По дяволите Корнуол“, усмихна се Саша.
Устата й се наля, докато изсипваше малко количество кокаин върху огледалцето на пудриерата. Накълца го бързо с нокът, докато го превърна на прах. След това нави банкнотата и вдиша жадно.
„О, небеса — помисли си, като се облегна назад на канапето. — Неописуем екстаз. По-добър от секса. По-добър от всичко. Блаженство!“
Томас Линли говореше по телефона, когато Доротея Хариман влезе в кабинета му с лист хартия в ръка, тръсна го многозначително и намигна заговорнически. Когато видя това, Линли набързо приключи разговора си с оперативния работник по отпечатъците. Хариман го изчака да остави слушалката.
— Получихте я, детектив инспектор — съобщи тя, като използва пълния му служебен ранг с жизнерадостния си изкълчен маниер. Хариман никога не се обръщаше към хората с „господине“, „госпожице“ или „госпожо“, когато имаше възможност да прибави пред имената им шест или десет срички, сякаш ги представяше в кралския дворец. — Или звездите са в благоприятно положение, или групов началник Уебърли е спечелил на футболните залагания. Подписа, без да се замисли. Би трябвало и аз да имам такъв късмет, когато искам отпуск.
Линли взе листа. През долната част, заедно с надрасканото в знак на одобрение име на началника му, минаваше едва четлива бележка: „Внимавай, ако летиш, момче.“ От четирите думи личеше, че Уебърли се е досетил за намерението на Линли да прекара дълъг уикенд в Корнуол. Несъмнено се досещаше и за причината за това пътуване. Все пак Уебърли бе видял и подметнал няколко думи за снимката на Дебора върху бюрото на Линли и макар той самият да не бе влюбен кой знае колко в жена си, винаги поднасяше пръв поздравления, когато някой от хората му се оженеше.