В момента секретарката на груповия началник оглеждаше същата снимка. Примижа, за да я нагласи във фокус. За пореден път пренебрегваше очилата, за които Линли знаеше, че стоят в бюрото й. Носенето на очила прикриваше подчертаната й прилика с принцесата на Уелс — прилика, която тя желаеше да изтъква. Линли забеляза, че днес се е облякла в копие на синята рокля с черен колан, която принцесата бе носила на Гробницата на незнайния воин в Америка. Но кралската особа беше изглеждала стройна в тази рокля, а Хариман имаше прекалено пълен ханш.
— Слуховете говорят, че Деб се е върнала в Лондон — рече Хариман, като остави снимката и се намръщи на неорганизирания хаос върху бюрото му. После вдигна купчина телефонни съобщения, щипна ги заедно и подравни няколко папки.
— Преди повече от седмица — отговори Линли.
— Значи от това идва промяната в теб. Мливо за мелницата на брака, детектив инспектор. През последните три дни си ухилен като глупак.
— Наистина ли?
— Вървиш като на въздушна възглавница, сякаш за теб няма грижи на тоя свят. Ако това е любовта, бих искала двойна порция, моля.
Той й се усмихна, порови из папките и й подаде две.
— Вместо това вземи тях, ако обичаш. Уебърли ги очаква.
Хариман въздъхна.
— Аз искам любов, а той ми дава… — Тя ги огледа. — Оптични доклади за влакна от убийство в Бейсуотър. Сбъркала съм си професията.
— Но това е благородна работа, Хариман.
— Точно това имах нужда да чуя.
Секретарката си отиде, като извика някой да вдигне телефона, който звънеше в близкия безлюден кабинет.
Линли сгъна листа и отвори джобния си часовник. Наближаваше пет и половина. Беше на работа от седем. На бюрото му лежаха поне още три доклада, които очакваха мнението му, но като че ли не можеше да се съсредоточи. Той реши, че вече е време да отиде при нея. Трябваше да поговорят.
Напусна кабинета си и слезе надолу към фоайето и въртящите врати, от които се излизаше на Бродуей. Тръгна покрай сградата — каква неприятна комбинация от стъкло, сив камък и предпазни скелета — и се отправи към моравата.
Дебора все още стоеше там, където я беше видял от прозореца на кабинета си — в ъгъла на безформен трапец от морава и дървета, — като ту изучаваше върха на Суфраджет Скрол, ту го гледаше през обектива на фотоапарата си, монтиран на триножник на около десет крачки от нея.
Явно каквото и да искаше да улови през обектива, то й убягваше. Докато Линли я наблюдаваше, тя сбърчи нос, отпусна разочаровано рамене и започна да разглобява оборудването и да го прибира в здрава метална кутия.
Линли тръгна по-бавно през моравата, за да удължи насладата от гледката. Присъствието й го опиваше. Опиваше го дори само фактът, че се е върнала у дома. Нямаше склонност към нежните любовни терзания към жена, която се намира на шест хиляди мили разстояние. Затова бе изтърпял доста трудно отсъствието на Дебора. Повечето от времето бе прекарал в мисли за следващото от кратките му пътувания до Калифорния, за да я види. Но сега се беше върнала. Беше с него. И той бе твърдо решен да запази положението такова.
Прекоси моравата и разпръсна гълъбите, които кълвяха разпилените от обядващите трохи. Дебора вдигна поглед. Косата й, прибрана назад с намушкани как да е гребени, се разхвърча мигновено във всички посоки. Тя измърмори ядосано нещо и започна да се суети с прическата си.
— Знаеш ли — каза му вместо поздрав, — винаги съм искала да бъда една от жените, чиито коси описват като копринени. Нали разбираш какво имам предвид. От типа на Естела Хавишъм.
— А Естела Хавишъм имала ли е коси като коприна? — попита Линли, махна ръката й и започна сам да се занимава с обърканите места.
— Сигурно. Можеш ли да си представиш горкия Пип да си падне по, някоя, дето няма коса като от коприна? Ау!
— Скубе ли?
— Малко. Честно, не е ли жалка картина? Аз водя един живот, а косата ми — друг.
— Е, вече я оправих. Долу-горе.
— Това звучи окуражаващо.
Засмяха се в един глас и започнаха да събират нещата й, разпръснати по тревата. Беше дошла с триножник, куфара на апаратите и пазарска чанта, в която имаше три ябълки, удобен стар пуловер и дамската й чанта.
— Видях те от прозореца на кабинета си — каза й Линли. — Върху какво работиш? Отдаваш почит на госпожа Панкхърст?
— Всъщност чаках да падне светлина върху спиралния орнамент. Мислех да направя някаква дифракция с лещите, но се страхувам, че облаците ме победиха. Докато благоволят да се махнат, и слънцето беше изчезнало. — Тя помълча замислено и се почеса по главата. — Какво ужасно невежество. Мисля, че имам предвид земята.