— Томи.
Той се опомни и осъзна, че Дебора го гледа. Прииска му се да я докосне. Прииска му се да й каже колко обича златистите точици в зелените й очи; кожата и косата, които му напомняха за есен. Но точно сега всичко това изглеждаше нелепо.
— Обичам те, Томи. Искам да стана твоя жена.
„Това — реши Линли — вече не изглежда нелепо.“
Трета част
Преброяване на труповете
Четвърта глава
Нанси Камбри влачеше крака по покритата с чакъл алея, която лъкатушеше от дома на управителя на Хауенстоу към голямата къща, и вдигаше облачета прах. Лятото бе необичайно сухо. Листата на рододендроните покрай алеята бяха покрити със сивкав прах, а дърветата горе като че ли не успяваха да правят сянка, за да спрат тежкия, сух въздух под клоните си. Извън тях вятърът духаше от Гуеннап Хед към Маунт Бей и Атлантика, но там, където вървеше Нанси, въздухът бе мъртвешки неподвижен и миришеше на шума, изпепелена от слънцето.
Помисли си, че може би тежестта, която притиска неприятно дробовете й, изобщо не е породена от въздуха, а от страха. Беше си обещала, че ще поговори с лорд Ашъртън още при първото от редките му посещения в Корнуол. И сега той беше дошъл.
Прокара пръсти през косата си. Беше отпусната, с нацъфтели краища. През последните няколко месеца я носеше вързана на тила с прост ластик, по днес я беше измила и оставила да изсъхне свободно. Прическата беше права и проста, с грубо подрязана около лицето и раменете й коса. Не беше хубава. Знаеше, че косата й не изглежда добре, че я прави грозновата, макар някога да бе представлявала за нея източник на срамежлива гордост.
„Как блести косата ти, Нанси.“ Да, как блестеше някога.
Гласовете я накараха да се спре. Примижа с късогледите си очи, за да види през дърветата. Неясни фигури се движеха около една маса на моравата, където старият дъб хвърляше достатъчно сянка. Там работеха две от дневните прислужници на Хауенстоу.
Нанси разпозна гласовете им. Бяха на момичета, които познаваше още от детството си; познати, които никога не й бяха станали приятелки. Те принадлежаха към частта от човечеството, живееща зад бариерата, която Нанси бе поставила между себе си и останалите от имението, преграждайки се успешно както от децата Линли, така и от децата на наемателите, фермерите, дневните работници и слугите.
„Ничията Нанси“, така бе нарекла себе си и животът й представляваше низ от усилия да изнамери единственото място, което да бъде неин дом. Вече го имаше. В най-добрия случай можеше да се нарече незначително, но решително бе нейно собствено — свят, ограничен между петмесечната й дъщеря, Гъл Котидж и Мик.
Мик. Майкъл Камбри. Университетски възпитаник. Журналист, пътувал по целия свят. Човек с идеи. И съпруг на Нанси.
Пожела го още от първия път. Чувстваше жажда да се наслаждава на чара му, да се опива от външността му, да слуша разговорите и непринудения му смях, да усеща погледа му и да се надява, че тя е причината за неговото оживление. Така че когато отиде на седмичното си посещение, във вестника на баща му, за да провери счетоводството, което им водеше от две години, и намери Мик на мястото на стария Камбри, прие с удоволствие поканата му да остане да си побъбрят.
Той обичаше да говори. Тя обичаше да слуша. Все пак, тъй като нейното участие се състоеше в твърде малко — само във възхищението й, колко просто бе да достигне до заключението, че по някакъв начин трябва да допринесе още за връзката им. И го стори — на дюшека в старата мелница на Хауенстоу, където целия април правиха любов, зачевайки януарското бебе.
Тогава почти не помисли как ще се промени животът й. А още по-малко помисли как може да се промени самият Мик. Съществуваше само моментът, само усещанията. Ръцете и устните му; коравото му мъжествено тяло, настоятелно и жадно; лекият солен вкус на кожата му; стоновете, когато я обладаваше. Мисълта, че я желае, заглушаваше всякакви размисли върху възможните последствия. Те бяха несъществени.
И колко различно бе сега.
— Можем ли да поговорим за това, Родерик? — чула бе да казва Мик. — Като се има предвид сегашното ни положение с парите, никак не ми се иска да взимаш такова решение. Хайде да поговорим, когато се върна от Лондон.
Послуша, засмя се веднъж, остави слушалката и се обърна. Видя я как отстъпва към стената, изчервена подслушвачка, но не забеляза присъствието й. Просто я пренебрегна и се върна към работата си, докато Моли плачеше в спалнята на горния етаж.