Мик натисна няколко клавиша на новия си компютър, промърмори нещо, вдигна упътването и прочете няколко страници. Нанси не прекоси стаята, за да поговори с него, само закърши ръце.
„Като се има предвид сегашното ни положение с парите…“ Гъл Котидж не беше тяхна. Живееха в нея под наем, който плащаха всеки месец. Но парите не стигаха. Мик харчеше твърде небрежно. Не бяха плащали последните два наема. Ако сега доктор Тренъроу бе решил да вдигне наема и ако повишението се прибавеше към това, което вече дължаха, щяха да потънат. Къде, за бога, щяха да отидат тогава? Със сигурност не в Хауенстоу, където да живеят по милост и баща й да ги гледа ядосано всеки ден.
— Покривката има дупка, Мери. Носиш ли друга?
— Не. Сложи отгоре й една чиния.
— Че кой ще иска да седи клекнал по средата на масата, Мер?
Към Нанси се понесе смях, докато дневните прислужнички изтърсваха снежнобялата покривка. Тя се изду в ръцете им, прихваната от внезапен порив на вятъра, който успя да намери пътя си през преградата от дървета. Нанси вдигна лице към него, но той понесе малко мъртви листа и прах и ги запрати към нея. В устата й заскърца ситен пясък.
Вдигна ръка, за да избърше лицето си, но усилието изпи всичките й сили. Тя въздъхна и продължи да влачи крака към къщата.
Разбира се, едно беше да говори за любов и брак в Лондон, а съвсем друго — да почувства пълната гама скрити значения зад тези тъй лесно изречени думи, когато ги видя да се простират пред нея в Корнуол. При слизането си от лимузината, която ги беше посрещнала на временното летище „Лендс Енд“, Дебора вече се чувстваше силно замаяна. Стомахът й вреше.
Тъй като никога не бе виждала Линли другояче, освен в собствените му среда и условия, никога не се беше замисляла какво ще бъде да се омъжи в неговото семейство. Разбира се, знаеше, че е граф. Беше се возила в неговото бентли, ходила в лондонската му къща, дори виждала камериера му. Беше яла от порцелана му, пила от кристалните му чаши и го виждала как се облича в ушити по поръчка дрехи. Но това някак попадаше в категорията поведение, която за удобство бе нарекла „начинът, по който живее Томи“.
Тези неща изобщо не бяха повлиявали върху живота й. Все пак, когато зърна Хауенстоу от въздуха, докато Линли правеше два кръга със самолета над имението, Дебора усети първия признак, че на живота й, какъвто го бе познавала през последните двадесет и една години, му предстои потенциална — и радикална — промяна.
Къщата представляваше огромна якобинска сграда, построена във формата на странно Е, на което липсваше средната чертичка. Голямото второстепенно крило вървеше в обратна на западното посока, а на североизток, точно под гръбнака й, имаше църква. Отвъд къщата бяха разпръснати външни постройки и конюшни, а зад тях, по посока на морето, се простираше паркът на Хауенстоу. Между чинарите, които растяха в изобилие, защитени с естествен склон от понякога капризното югозападно време, пасяха крави. Изкусно построена стена определяше точно границата на имението, но не и границите на имотите на Ашъртънови, за които Дебора знаеше, че се състоят от мандри, обработваеми земи и изоставени мини, някога снабдявали околността с калай.
Изправена пред конкретната, неопровержима реалност — дома на Томи, вече не илюзорен фон на домашните приеми по уикендите, които от толкова години беше чувала Сейнт Джеймс и лейди Хелън да обсъждат, — в съзнанието й се появи неприятна представа за самата нея. Дебора Котър, дъщерята на един слуга, която щастливо нахълтваше в живота на имението, сякаш то бе Мандърлей5, а Макс де Уинтър седеше умислен някъде между стените му и чакаше да бъде подмладен от любовта на една простичка жена. Това едва ли бе по нейната част.
„Какво, за бога, правя тук?“ Цялата тази ситуация й се струваше като сън, изпълнен с химерични елементи. Полетът със самолета, първият поглед към Хауенстоу, лимузината и униформеният шофьор, които ги чакаха на временното летище. Дори и сърдечният поздрав на лейди Хелън към този човек: „Джаспър, боже мой! Истинско произведение на шивашкото изкуство! Последния път, когато те видях, дори не си беше направил труда да се обръснеш“ — не успя да разпръсне безпокойството на Дебора.
Поне по пътя към Хауенстоу от нея не се очакваше нищо, освен да се възхищава на Корнуол, и тя го направи. Минаваха през дивата му част, състояща се от пусти места; каменни склонове и покрити с пясък заливчета, чиито скрити пещери дълго време бяха служили за тайни складове на контрабандистите; внезапни гъсти гори, където земята се спускаше в клисури, и навсякъде туфи от змийско мляко, мак и зимзелен, избуяли покрай тесните пътища.