Главната алея към Хауенстоу започваше от един от тях. Над нея имаше балдахин от чинари, а от двете й страни растяха рододендрони. Тя заобикаляше дома на управителя и парка, минаваше под покритата с орнаменти портиерска къщичка от времето на Тюдоритс, покрай една розова градина и свършваше пред масивната входна врата, над която в герба на Ашъртънови хрътка и лъв водеха величествена битка.
Слязоха от колата с обичайната за пристигане суетня. Дебора удостои сградата с един-единствен мимолетен поглед. Изглеждаше пуста. Прииска й се наистина да е така.
— А, ето я и майка — рече Линли.
Дебора се обърна и го видя да гледа не към входната врата, където беше очаквала да стои една изключително добре облечена графиня Ашъртън с вяло протегната бяла ръка, а към югозападния ъгъл на къщата, където висока слаба жена крачеше към тях през храсталака.
Дебора се слиса от вида й. Лейди Ашъртън носеше стар екип за тенис, а на раменете й беше метната избеляла синя хавлиена кърпа, с която бършеше енергично потта от лицето, ръцете и шията си. По петите й подскачаха три огромни хрътки и младо, дългуресто ловджийско куче. Тя се спря, измъкна топката за тенис от устата на едното и я хвърли ловко до другия край на градината. Засмя се, когато кучетата хукнаха като луди след нея, погледа ги малко и продължи към групата до входната врата.
— Томи — рече приятно тя, — прическата ти е по-различна, нали? Харесва ми. Много.
Не го докосна. Вместо това прегърна лейди Хелън и Сейнт Джеймс, обърна се към Дебора и продължи да говори, като гледаше тъжно екипа си:
— Прости ми за външния вид, Дебора. Невинаги посрещам гостите си толкова зле облечена, но, честно казано, съм мързелива и ако не си правя упражненията в един и същи час всеки ден, постоянно си намирам извинения да ги пропусна. Моля те, не ми казвай, че си някоя от онези маниачки на тема здраве, които тичат всяка сутрин призори!
Това със сигурност не приличаше на „добре дошла в нашето семейство“, но пък не беше и хитрият поздрав, който да смесва необходимата учтивост с недвусмислено неодобрение. Дебора не беше сигурна как да го разбира.
Лейди Ашъртън просто се усмихна, стисна ръката на Дебора и се обърна към баща й, сякаш усещаше това и искаше първите моменти да преминат колкото може по-гладко. По време на целия този разговор Котър бе стоял отстрани. По лицето му бяха избили капки пот от горещината. По някакъв начин успяваше да изглежда така, сякаш дрехите му са ушити за човек с няколко сантиметра по-висок и доста по-тежък от него.
— Господин Котър — каза лейди Ашъртън. — Мога ли да ви наричам Джоузеф? Ужасно се радвам, че с Дебора ще станете част от нашето семейство.
Значи това беше стандартният поздрав. Лейди Ашъртън мъдро го беше запазила за човека, за когото интуитивно беше усетила, че има най-голяма нужда да го чуе.
— Благодаря ви, милейди — отвърна Котър и стисна ръце зад гърба си, сякаш се страхуваше, че едната от тях може да подскочи и започне да разтърсва тази на лейди Ашъртън по собствена воля.
По лицето на лейди Ашъртън се появи крива усмивка, същата като на Томи.
— Всъщност се казвам Дороти, макар по неизвестни причини семейството и приятелите ми да ме наричат Дейз. Предполагам, че е по-добро от Диз, защото това напомня на „зашеметена“6, а се страхувам, че трябва да тегля чертата пред него, защото се намира в опасна близост до описанието на истинския ми характер.
Котър изглеждаше направо слисан от тази явна покана да нарича вдовицата на един граф на малко име. Все пак, след като помисли малко, той кимна рязко и отговори:
— Нека да бъде Дейз.
— Добре — отговори лейди Ашъртън. — Прекрасно! Времето този уикенд ще бъде хубаво. Беше малко горещо, разбира се — днес е доста топло, нали?, — но очаквам следобед да задуха ветрец. Между другото Сидни вече пристигна. Довела е със себе си един интересен младеж. Доста мургав и меланхоличен.
— Брук? — попита остро Сейнт Джеймс. Не изглеждаше особено очарован.
— Да, Джъстин Брук. Познаваш ли го, Саймън?
— Доста по-добре, отколкото би искал, ако трябва да говорим честно — отвърна лейди Хелън. — Но обещава да се държи прилично, нали, Саймън, скъпи? Никаква отрова в кашата. Никакви дуели призори. Никакви свади в дневната. Само безкрайна учтивост в продължение на седемдесет и два часа. Какво идеално, зъбоскърцащо блаженство.