— Ще се наслаждавам на всеки миг — рече Сейнт Джеймс.
Лейди Ашъртън се засмя:
— Разбира се, че ще се наслаждаваш. Кой домашен прием би могъл да бъде съвършен без малки гадни тайнички и гняв, който всеки момент може да избухне? Това отново ме кара да се чувствам като девойка. — Тя хвана Котър за ръката и го поведе към къщата. — Позволи ми да ти покажа нещо, с което ужасно се гордея, Джоузеф — чуха я да казва, докато посочваше изкусната мозайка в антрето. — Това е било направено точно след големия пожар през 1849 година от местни работници. А сега може и за момент да не повярваш, но легендата разправя, че пожарът…
Гласът й заглъхна. След малко звънна смехът на Котър.
Вренето в стомаха на Дебора понамаля. По мускулите й се разля облекчение, сякаш се отпусна някаква пружина. Едва сега осъзна колко се е притеснявала за първата среща на родителите им. Можеше да се окаже истинска катастрофа, ако майката на Томи не беше от хората, които помитаха стеснителността на непознатите с няколко добри думи.
„Чудесна е.“ Дебора почувства нуждата да го каже някому гласно и без да помисли, се обърна към Сейнт Джеймс.
На лицето му беше изписано одобрение. Бръчиците около очите му станаха още по-дълбоки и той й се усмихна за момент.
— Добре дошла в Хауенстоу, Деб, скъпа.
Линли я прегърна през раменете и я поведе към къщата, където високият таван и покритият с мозайка под поддържаха въздуха хладен и влажен — в освежаващ контраст след горещината навън.
Намериха лейди Ашъртън и Котър в голямата зала вдясно от входа. Стаята беше дълга, с впечатляваща камина, на чийто комин от нешлифован гранит имаше глава на газела. Гипсови орнаменти украсяваха тавана, а стените бяха облицовани с ламперия. По тях висяха портрети в цял ръст на лордовете и лейди Ашъртън — представители на всички поколения, които гледаха към своите потомци във всевъзможни пози и облекла.
Дебора се поспря пред един портрет от осемнадесети век. На него имаше мъж в кремави бричове и червено сако, облегнат на полусчупена урна, с камшик за езда в ръка и шпаньол в краката.
— Боже господи, Томи! Та той съвсем прилича на теб!
— Със сигурност Томи би изглеждал точно така, ако успея да го придумам да носи такива прелестни панталони — забеляза лейди Хелън.
Дебора усети как ръката на Линли се стяга около раменете й. Отначало си помисли, че това е свързано със смеха, който последва думите на лейди Хелън, но след това видя, че в северния край на залата се е отворила една врата и към тях върви висок бос младеж в протрити дънки. Следваше го момиче с хлътнали бузи. Тя също беше боса.
Дебора реши, че това сигурно е Питър. Ако не се смяташе мършавият му вид, той имаше същите руса коса, кафяви очи, фини скули, нос и брадичка като на много от портретите по стените. Все пак, за разлика от предшествениците си, Питър Линли носеше обица на едното си ухо — свастика, която висеше от тънка златна верижка и стигаше до рамото му.
— Питър, не си ли в Оксфорд?
Линли зададе въпроса съвсем гладко — демонстрация на добро възпитание пред гостите, — но Дебора усети напрежението в мускулите му.
Питър му се усмихна, сви рамене и каза:
— Дойдохме малко на слънце и открихме, че и ти си имал същата идея. Сега остава само да си дойде и Джуди, за да се получи истинско семейно събиране, нали? — После кимна на Сейнт Джеймс и лейди Хелън и притегли приятелката си напред, като въртеше между пръстите си халката, която придържаше обицата за ухото му. С жест, подобен на този на Линли, той сложи ръка на раменете й.
— Това е Саша. — Тя го прегърна през кръста. Пръстите й се плъзнаха под мръсната му тениска и се напъхаха в дънките. — Саша Нифърд. — И без да дочака брат си да представи Дебора по подобен начин, Питър кимна към нея: — А това е бъдещата ти невяста, предполагам. Винаги си имал отличен вкус за жените. Все пак през годините сме те виждали често да го проявяваш.
Лейди Ашъртън пристъпи напред, погледна от единия си син към другия и протегна ръка, сякаш искаше по някакъв начин да ги обедини.
— Бях толкова изненадана, когато Ходж ми каза, че Питър и Саша са пристигнали. И след това си помислих колко е хубаво Питър да е тук за годежа ти.
Линли отговори е равен глас:
— И аз така си помислих. Би ли показала стаите на гостите, майко? Искам за няколко минути да остана насаме с Питър. Да наваксаме за изгубеното време.
— Обядът ще бъде само след час. Денят е толкова хубав, че реших да обядваме навън.