Питър не каза нищо. Томи го побутна за отговор.
— Още гониш крайната нирвана, а? Все пак наркотиците са смисълът на живота. Ами Саша? Да не би да имате прекрасна, смислена връзка? Кокаинът е страхотна основа за любовта. Наистина можеш здравата да се привържеш към една наркоманка, нали?
Питър продължаваше да мълчи. Томас блъсна брат си към огледалото, което висеше на стената зад арфата, за да погледне небръснатото си лице. Беше жълтеникаво. Устните му бяха напукани. Носът му течеше върху горната.
— Хубава гледка, нали? — попита Томи. — И какво каза на майка? Че вече не употребяваш? Че просто си настинал?
След това го пусна. Питър потърка мястото, където пръстите на брат му се бяха забили в нездравата плът.
— Дори имаш очи да говориш за майка — прошепна той. — Дори имаш очи да говориш. Господи, Томи, иска ми се просто да умреш!
Пета глава
Питър и Саша не се появиха на обяд и сякаш се бяха уговорили предварително, никой не спомена този факт. Съсредоточиха се върху подаването на чинии със салата от скариди, студено пилешко, аспержи и артишок и напълно пренебрегнаха двата празни стола, разположени един срещу друг в края на масата.
Томас се чувстваше облекчен от отсъствието на брат си. Искаше да се поразсее.
Тази възможност му се удаде по-малко от пет минути след започването на обяда, когато управителят на имението заобиколи южното крило на сградата и закрачи направо към дъба. Вниманието му обаче не бе насочено към групата, седнала под дървото, а към далечните конюшни, където един младеж прескочи пъргаво каменната стена и прекоси тичешком парка. Докато влизаше и излизаше от сенките на дърветата, по фигурата му танцуваха слънчеви зайчета.
Сидни Сейнт Джеймс извика щастливо от мястото си:
— Какъв чудесен ездач е синът ви, господин Пенелин! Тази сутрин ни изведе да пояздим, но с Джъстин замалко да го изгубим от погледа си.
Джон Пенелин й кимна учтиво, но тъмните му келтски черти си останаха изопнати. Линли го познаваше достатъчно добре, за да усеща кога управителят едва сдържа гнева си.
— А Джъстин обикновено язди доста добре, нали така, скъпи? Но Марк ни срази и двамата.
Брук каза само:
— Добре де, добър е. — И отново се зае с пилешкото си. По смуглата му кожа бяха избили капки пот.
Марк Пенелин пристигна под дъба точно навреме, за да чуе последните две забележки.
— Просто имам доста практика — рече великодушно той.
— И двамата се справихте чудесно.
След това прокара ръка по потното си чело. На бузата му имаше петно мръсотия. Представляваше омекотена версия на баща си. Черната, прошарена със сиви нишки коса на Пенелин беше кафява у сина му, а ъгловатите му черти — неподчертани в младостта на Марк. Бащата беше изстискан от възрастта и тревогите. Момчето изглеждаше енергично, здраво и жизнено.
— Питър не е ли тук? — попита той, след като огледа масата. — Странно. Обади ми се преди малко у дома и ми каза да дойда.
— За да обядваш с нас несъмнено — каза лейди Ашъртън. — Колко мило от страна на Питър. Тази сутрин беше такава суматоха, че изобщо не се сетих да ти се обадя. Ужасно съжалявам, Марк! Понякога съвсем не съм си с ума. Хайде, ела при нас. Заповядай, Джон. — И посочи местата, предназначени за Питър и Саша.
Беше очевидно, че Джон Пенелин няма намерение да изостави това, което го тревожеше, и да седне да обядва с работодателите си и гостите им. За него този ден бе работен, както всички останали. А и не беше излязъл от къщата, за да покаже недоволството си, задето не е поканен на един обяд, на който първо на първо нямаше желание да присъства. Очевидно бе дошъл да попречи на сина си.
Марк и Питър бяха връстници и близки приятели от детинство, прекарали дълги години заедно, делейки игри, играчки и приключения по корнуолския бряг. Те играеха, плуваха, плаваха и израснаха заедно. Само обучението им бе различно: Питър отиде в Итън, както всички мъже от фамилията преди него, а Марк посещаваше дневното училище в Нанрънел и после средното в Пензънс. Но училището не бе в състояние да ги раздели напълно. Те поддържаха старото си приятелство — въпреки времето и разстоянието.
Но очевидно Пенелин имаше намерение да попречи на това. Томас усети съжаление за хубавото приятелство още преди управителят да заговори, но все пак бе разумно да се очаква от човека да пази собствения си син и да търси начин да го държи далеч от промените, настъпили у Питър.
— Нанси те чака у дома — каза Пенелин на Марк. — Сега Питър не ти трябва.