— Но той ми се обади и…
— Не ме интересува кой ти се е обадил! Връщай се вкъщи.
— Е, един обяд набързо, Джон… — започна лейди Ашъртън.
— Благодаря ви, милейди. Нямаме нужда от това. — Той погледна сина си с непроницаеми очи и лице като неподвижна маска, но по голите му ръце с навити нагоре ръкави на работната риза вените бяха изпъкнали като въжета. — Ела с мен, момче. — След това каза на Линли, като кимна и към останалите: — Извинете.
Джон Пенелин се обърна и тръгна обратно към къщата. След като погледна хората около масата — отчасти с молба, отчасти с извинение, — синът му го последва. Двамата оставиха след себе си онази неловка резервираност, при която хората трябва да решават дали да коментират случилото се, или изобщо да не го споменават. Накрая останаха верни на предишното си мълчаливо споразумение да пренебрегват всичко, което обещава да разстрои блаженството на уикенда. Лейди Хелън даде тон.
— Имаш ли представа — каза тя, докато набождаше една тлъста скарида — какъв комплимент е да бъдеш удостоена — просто няма друга дума за това, Дебора — със спалнята на прапрабаба Ашъртън за уикенда на годежа си? Като се има предвид как в миналото всички стъпваха почтително на пръсти покрай нея, винаги съм имала смътното впечатление, че стаята се пази за кралицата, ако някога реши да намине на гости.
— Това е стаята с ужасното легло — намеси се Сидни. — Драперии и финтифлюшки. Вампири и духове, възвестяващи смъртта, гравирани по таблите като в някакъв кошмар. Това трябва да е изпитанието на истинската любов, Деб.
— Като принцесата и граховото зърно — рече лейди Хелън. — Налагало ли ти се е някога да спиш там, Дейз?
— Когато за пръв път дойдох тук на гости, прапрабаба беше жива. Така че, вместо да спя в леглото, трябваше да прекарвам по няколко часа, седнала до него, за да й чета от Библията. Доколкото си спомням, тя беше доста привързана към някои от най-потресаващите пасажи на Стария завет. Обширни наблюдения върху Содом и Гомор. Сексуални престъпления. Похот и сладострастие. Не се интересуваше особено как Бог е наказал грешниците де. „Остави това в Божиите ръце — казваше и ме побутваше. — Продължавай, момиче.“
— И ти продължаваше ли? — попита Сидни.
— Разбира се. Бях само на шестнадесет. Не мисля, че някога бях чела нещо по-пикантно в живота си. — Тя се засмя заразително. — Според мен Библията е единствено отговорна за греховете на хората… — Внезапно сведе очи. Усмивката й се стопи и на лицето й се изписа решителност. — Спомняш ли си прапрабаба си, Томи?
Линли се беше съсредоточил върху винената чаша и неспособността си да определи цвета на течността, който бе някъде между зелено и кехлибарено, и не отговори.
Дебора го докосна по ръката — мимолетен допир, който можеше изобщо да не се е случвал.
— Когато видях това легло, си помислих колко недодялано би било да спя на пода — каза тя.
— Човек като че ли очаква с падането на нощта всичките тия работи да оживеят — рече лейди Хелън. — Но все пак копнея да спя там. Винаги съм копняла. Защо никога не ми е било позволявано да прекарам една нощ в онова ужасно легло?
— Не би било толкова ужасно, ако на човек не му се налага да спи в него сам. — Сидни повдигна едната си вежда към Джъстин Брук. — Второ тяло, което да топли човека. Топло тяло де. И още по за предпочитане да е живо. Ако прапрабаба Ашъртън има навика да скита из стаите, бих искала да не се отбива да ме топли, благодаря. Колкото до останалите от вас, просто почукайте два пъти.
— Някои са повече добре дошли от другите, предполагам — каза Джъстин Брук.
— Само ако се държат прилично — отговори Сидни.
Сейнт Джеймс изгледа сестра си и любовника й, но не каза нищо, само взе една кифличка и я разчупи педантично.
— Ето какво се получава от обсъждането на Стария завет по време на обяд — каза лейди Хелън. — Само едно споменаване на Битието и се превръщаме в група безпътници.
Последвалият смях им помогна да преодолеят неудобния момент.
Томас ги гледаше как тръгват в различни посоки. Сидни и Дебора се насочиха към къщата, където първата, като разбра, че Дебора си е донесла апаратите, съобщи, че ще отиде да се преоблече в нещо съблазнително, за да вдъхнови приятелката си за нови висини във фотографията. Сейнт Джеймс и лейди Хелън поеха към къщичката на вратаря и открития парк зад нея, а лейди Ашъртън и Котър се отправиха заедно към североизточната част на къщата. Там, скътан сред горичка от букове и брези, се намираше малкият параклис на свети Петрос, където бяха гробовете на бащата на Линли и останалите мъртви Ашъртън. Джъстин Брук измърмори неясно, че ще си намери дърво, под което да подремне, а Сидни отговори на това с пренебрежително махване на ръка.