За секунди Томас остана сам. Свеж ветрец подхвана ръба на покривката. Той попипа плата, отмести една чиния и се загледа в остатъците от обяда.
След толкова дълго отсъствие беше длъжен да се види с Джон Пенелин. Управителят на имението щеше да го очаква от него. Несъмнено в момента бе в кабинета си, готов да прегледат счетоводните книги и сметките. Линли се ужасяваше от предстоящата среща. Страхът му нямаше нищо общо с това, че Пенелин може да спомене състоянието на Питър и задължението му да направи нещо по този въпрос, нито пък с липсата му на интерес към живота на имението. Същинската трудност се състоеше в това, че управителят можеше да схване, макар и краткото му завръщане в Хауенстоу като намек за загриженост и интерес.
Този път отсъствието на Линли бе продължило повече от всеки друг път — почти шест месеца. Беше достатъчно честен, за да признае пред себе си причината да посещава толкова рядко Хауенстоу. Точно същата, поради която от толкова години избягваше да си идва или довеждаше със себе си тумби приятели, сякаш животът в Корнуол беше градински прием от 1930 година, а той се намираше в центъра му, смееше се, разговаряше и разливаше шампанско. Този уикенд на годежа не беше по-различен от което и да било негово посещение от петнадесет години насам. Просто беше използвал извинението, че трябва да заобиколи Дебора и баща й с познати лица, за да не се изправи сам пред лицето на собствения си живот, чиято гледка не можеше да понася. Мразеше тази мисъл, но в същото време разбираше, че за този уикенд бурните отношения с майка му трябва да бъдат преустановени.
Не знаеше как да го направи. Всяка нейна дума — независимо колко безобидна възнамеряваше да бъде — просто измъкваше като драга7 на повърхността нежелани чувства; извикваше спомени, които искаше да забрави; изискваше действия, за които не притежаваше нито смирението, нито куража да предприеме. Главното в отношенията им бе гордостта, гневът, вината и нуждата да се отправят обвинения. Разумът му знаеше, че баща му така или иначе е щял да умре, но никога не успя да приеме тази простичка максима. Беше му по-лесно да вярва, че човек, а не болестта го е убила. Защото човекът можеше да бъде обвиняван. А той имаше нужда да обвинява.
Линли въздъхна и стана. От мястото си на моравата виждаше, че щорите в кабинета на управителя са спуснати срещу следобедното слънце. Нямаше съмнение обаче, че Джон Пенелин стои зад тях и очаква от него да изиграе ролята си на осмия граф Ашъртън, колкото и да не му се искаше. Томас тръгна към къщата.
Местоположението на кабинета бе избрано с оглед целта му. Намираше се на партера — срещу пушалнята и до залата за билярд. До него имаха лесен достъп както членовете на домакинството, така и наемателите, които идваха да си плащат наема.
В стаята нямаше никаква показност. На пода имаше конопени рогозки със зелени краища, а не килим. Боя, вместо ламперия или тапети, покриваше стените, върху които висяха стари фотографии и карти на имението. От простия таван на железни вериги висяха два бели глобуса. Под тях обикновените чамови полици приютяваха счетоводните книги от десетилетия насам, няколко атласа и половин дузина журнали. Шкафовете за папки в ъгъла, както и бюрото и столът зад него, бяха дъбови, очукани от поколения употреба. Но в този момент на стола не седеше Джон Пенелин, който вършеше по-голямата част от работата си от кабинета, а нечия тъничка фигура, сгушена, сякаш й бе студено, и опряла брадичка на дланта си.
Когато Линли стигна до отворената врата, видя, че на стола на баща си е седнала Нанси Камбри. Тя си играеше неспокойно с кутия за моливи. Макар присъствието й тук да даваше на Томас нужното му извинение, за да продължи пътя си и отложи за неограничено време срещата си с Пенелин, той откри, че се поколебава при вида й.
Нанси изглеждаше страшно променена. Косата й, някога кестенява със златисти отблясъци, се спускаше унило около лицето и докосваше раменете й, загубила повечето от лъскавината и красотата си. Кожата й, някога румена, гладка и с безброй лунички, образуващи мило домино по носа и бузите й, сега беше доста бледа. Изглеждаше някак удебелена като кожата на портрет, където художникът е прибавил ненужен слой и по този начин е съсипал ефекта на младост и красота, който се е опитвал да постигне. Всичко в Нанси Камбри показваше такова съсипване. Изглеждаше избледняла, износена, захабена.