Това се отнасяше и до дрехите й. Безформена домашна рокля бе заместила някогашните модерни поли, пуловери и ботушки. Но дори и тя бе с няколко номера по-голяма и висеше на тялото й хлабаво като блузон, но без никакъв стил. Също така бе твърде стара, за да е модна, и това, заедно с вида на Нанси, накара Линли да се поколебае и намръщи. Въпреки че бе със седем години по-голям от нея, я беше познавал и харесвал през целия си живот. Промяната го тревожеше.
Знаеше, че е изкарала, една бременност след принудителния брак с Мик Камбри от Нанрънел. Но то беше всичко или поне така го уведоми тогава майка му в писмото си. След това, няколко месеца по-късно, той получи съобщение за раждането от самата Нанси. Отговори й със задължителния подарък и повече не се сети за нея. Досега, когато се запита дали раждането на едно бебе може да предизвика такава промяна.
„Още едно сбъднато желание — помисли си сухо той. — Още една възможност да се поразсея.“ И влезе в кабинета.
Тя гледаше през една цепнатина в щорите на прозорците и едновременно с това дъвчеше кокалчетата на пръстите на дясната си ръка — нещо, което очевидно правеше често, защото бяха зачервени и разранени, твърде разранени, за да са станали такива от домакинска работа.
Томас изрече името й. Тя скочи на крака и скри ръце зад гърба си.
— Дошли сте да видите татко — рече тя. — Помислих си, че може да го направите. След обяда. Мислех си, надявах се, че ще ви видя преди него, милорд.
При последната дума Линли усети обичайния прилив на неудобство. Понякога му се струваше, че последните десет години от живота си е прекарал в старания да избягва ситуации, 13 които някой може да я изрече.
— Чакала си да видиш мен? А не баща си?
— Да, точно така.
Тя излезе иззад бюрото, отиде до един обикновен стол под картата на имението, седна на него и сви юмруци в скута си.
В края на коридора някой отвори рязко входната врата и тя се удари в стената. По покрития с плочки под проехтяха стъпки. Нанси се притисна до облегалката на стола, сякаш се надяваше по този начин да се скрие от влезлия в къщата, който и да бе той. Но стъпките не се насочиха към кабинета, а свиха наляво и постепенно заглъхнаха. Нанси въздъхна едва чуто.
Линли отиде и седна на стола на баща й.
— Радвам се да те видя. И се радвам, че си дошла.
Тя насочи големите си сиви очи към прозорците и заговори повече на тях, отколкото на него:
— Трябва да ви помоля за нещо. Трудно ми е. Не зная как да започна.
— Да не си болна? Ужасно си отслабнала, Нанси. Да не би бебето… — Страшно се засрами, когато се сети, че дори не си спомня пола му.
— Не, Моли е добре. — Нанси продължаваше да избягва погледа му. — Но ме мъчат тревоги.
— За какво?
— Точно затова дойдох. Но… — Очите й се напълниха със сълзи, които обаче не преляха. Унижението изпъстри кожата й с червеникави петна. — Татко не трябва да знае. Не бива.
— Тогава каквото и да кажеш, ще си остане между нас. — Линли намери носна кърпа и й я подаде през бюрото. Тя я стисна между дланите си, но не я използва, а овладя сълзите си. — Да не би да сте се спречкали с баща ти?
— Не аз. Мик. Отношенията им никога не са били добри. Заради бебето. И заради мен. И заради това как се оженихме. Но сега е още по-лошо от преди.
— Мога ли да помогна по някакъв начин? Защото, ако не искаш да поговоря с баща ти, не виждам как другояче…
— Той остави гласа си да заглъхне и я зачака да довърши изречението. Видя я как се стяга, сякаш събира смелост да скочи в бездна.
— Можете да помогнете. Да. С пари. — Тя трепна неволно, когато изрече тези думи, но след това продължи смело:
— Все още водя счетоводството в Пензънс. И в Нанрънел. И нощем работя в „Котвата и розата“. Но не е достатъчно. Разходите…
— Какви разходи?
— Вестникът, нали разбирате. Миналата зима бащата на Мик претърпя сърдечна операция — знаехте ли? — и оттогава Мик ръководи вестника вместо него. Но иска да го осъвремени. Трябва му оборудване. Не можеше да си представи да прекара остатъка от живота си в Нанрънел, в един седмичник с изпотрошени преси и ръчни пишещи машини. Има планове. Добри планове. Но трябват пари. Той харчи. Никога не стигат.
— Нямах представа, че Мик ръководи „Оратор“.
— Той не го искаше. Миналата зима си мислеше, че е само за няколко месеца, само докато баща му се изправи на крака. Но баща му не се възстанови толкова бързо, колкото си мислеше. И след това аз…