Линли си представяше картината много добре. Това, което за Мик Камбри вероятно бе започнало като развлечение — начин да направи времето във вестника на баща си в Нанрънел по-малко отегчително, — се бе превърнало в доживотен ангажимент към жена и дете, към които несъмнено не бе изпитал повече от мимолетен интерес.
— В момента се намираме във възможно най-лошото положение — продължи Нанси. — Той купи два компютъра. Два принтера. Оборудване за у дома. Оборудване за в работата. Всякакви неща. Но няма достатъчно пари. Взехме Гъл Котидж под наем и сега той се вдига. Не можем да го плащаме. Пропуснахме да платим последните два месеца и ако загубим къщата… — Тя се поколеба, но след това отново се окопити. — Не знам какво ще правим.
— Гъл Котидж ли? — Това бе последното нещо, което бе очаквал да чуе. — Да не би да говориш за стария дом на Родерик Тренъроу в Нанрънел?
Тя приглади носната кърпа върху бедрото си и откъсна една нишка, която стърчеше от избродираното А в ъгълчето.
— Мик и татко никога не са се разбирали. Когато дойде бебето, трябваше да се преместим. Затова Мик уреди с доктор Тренъроу да вземем Гъл Котидж.
— И сте затруднени.
— Трябва да плащаме всеки месец. Но през последните два Мик не е плащал. Доктор Тренъроу му се обади, но Мик изобщо не е притеснен. Каза, че парите не ни стигат и че ще поговорят за това, когато си дойде от Лондон.
— Лондон?
— Там работи върху един материал за статия. Казва, че е онази, която цял живот е чакал. Да го издигне като журналист. Такъв, какъвто иска да бъде. Мисли, че ще успее да я продаде като независим репортер, както е правел преди. Може би дори ще се направи документален филм по нея. И тогава ще има пари. Но засега няма нищо. Ужасно се страхувам, че можем да свършим на улицата. Или да живеем в офиса на вестника. В онази малка стаичка отзад с едно-единствено легло. Не можем да се върнем тук. Татко няма да позволи.
— Доколкото разбирам, баща ти не знае нищо за това?
— О, не! Ако знаеше… — Тя вдигна ръка към устата си.
— Парите не са проблем, Нанси — рече Линли. Всъщност чувстваше облекчение, че иска от него пари, а не да поговори с нейния хазяин. — Ще ти дам назаем колкото искаш. Ще ми ги върнеш, когато можеш. Но не разбирам защо баща ти не бива да знае. Разходите на Мик ми изглеждат разумни, щом се опитва да модернизира вестника. Всяка банка би…
— Няма да ви каже всичко — каза мрачно Пенелин от вратата. — Само срамът я възпира да каже всичко. Чисто и просто срамът. Най-доброто, което е получила досега от Мик Камбри.
Нанси нададе вик и скочи на крака. Тялото й сякаш се приготви за бягство. Линли се надигна, за да се намеси.
— Татко! — Тя протегна ръка към него. И гласът й, и жестът й го молеха да се успокои.
— Кажи му останалото — рече баща й. После влезе по-навътре в стаята, но затвори вратата, за да не може Нанси да избяга. — След като си показала половината си мръсно бельо пред негово благородие, защо не му покажеш и другото? Помолила си го за пари, нали? Тогава му кажи всичко, за да знае на какъв човек си дава парите.
— Не е това, което си мислиш.
— Така ли? — Пенелин погледна Линли. — Мик Камбри харчи пари за вестника, дотук добре. В това има известна истина. Но останалото харчи с любовниците си. И това са парите на Нанси. Нали, момиче? Изкарани от нейната работа. На колко места работиш, Нане? Всичкото онова счетоводство в Пензънс и Нанрънел. И всяка вечер в „Котвата и розата“. А малката Моли спи в кошничка на пода на кухнята в кръчмата, защото баща й не може да се откъсва от писането, за да се грижи за нея, докато Нанси ги издържа всичките. Само че не е зает с писане, нали? С жени. Колко са те сега, Нане?
— Не е вярно — каза Нанси. — Всичко това е в миналото. Заради разходите по вестника е, татко. Нищо друго.
— Не прави срама си по-голям, като го оцветяваш с лъжи! Мик Камбри е никаквец. Никога не е бил друго. И никога няма да бъде. О, вероятно е достатъчно добър, за да свали дрехите на едно неопитно момиче и да му направи бебе, но не и за да направи каквото и да било по този въпрос, без да го принудят. Я се погледни, Нане! Ти си крещящо доказателство за любовта на този мъж към теб. Погледни си дрехите! Погледни си лицето!
— Не е виновен той.
— Виж в какво ти е помогнал да се превърнеш!
— Той не знае, че съм тук! Никога не би ми позволил да помоля…
— Но ще приеме парите, нали? И изобщо няма да те попита откъде си ги взела. Стига да са достатъчни за нуждите му. И какви са този път нуждите му, Нанси? Да не би да има нова любовница? Може би две или три?