— Не беше длъжен да го правиш. Тогава не го знаех. Всичко изглеждаше толкова разумно за седемгодишния ми мозък. По ти не беше длъжен да го правиш. Не знам защо не го бях осъзнавала до днес.
Той отмахна стръкче бяла детелина от крачола на панталоните си.
— Такава загуба не може да се преживее лесно, нали? Направих каквото можах. Баща ти имаше нужда от място, където да забрави. Или ако не да забрави, то поне да успее да продължи нататък.
— Но не беше длъжен ти да го правиш. Можехме да отидем при някого от братята ти. И двамата живееха в Саутхамптън. Бяха много по-големи от теб. Щеше да бъде разумно. Ти беше… наистина ли беше само на осемнадесет? Какво, за бога, си си мислел, натоварвайки се с цяло домакинство на тази възраст? Защо го направи? Как изобщо се съгласиха родителите ти? — Дебора усети как всеки неин въпрос звучи по-напрегнато от предишния.
— Така беше правилно.
— Защо?
— Баща ти имаше нужда от нещо, с което да запълни празнотата. Трябваше да оздравее. Майка ти беше мъртва само от два месеца. Той се чувстваше опустошен. Страхувахме се за него, Дебора. Никой от нас не го беше виждал такъв. Ако си стореше нещо… Ти вече беше загубила майка си. Никой от нас не искаше да загубиш и баща си. Разбира се, ние щяхме да се грижим за теб. Изобщо не ставаше въпрос за това. Но нямаше да бъде същото като с истински родител, нали?
— Но братята ти. Саутхамптън.
— Ако беше отишъл в Саутхамптън, щеше да бъде излишният в едно установено домакинство, нямаше да има определена работа и щеше да усеща съжалението на всички. Но старата къща в Челси му даде занимание. — Сейнт Джеймс се усмихна. — Забравила си в какво състояние беше къщата тогава, нали? Отне му цялата енергия — както и моята, — за да я направи обитаема. Нямаше време да се терзае за майка ти, както преди. Наложи му се да изостави най-болезнената част от мъката. Трябваше да продължи живота си. Заедно с твоя и моя.
Дебора си играеше с каишката на апарата. Беше корава и нова, не като удобно протритата на стария, нащърбен никон, който беше използвала толкова много години, преди да замине за Америка.
— Затова дойде сега, нали? — попита тя. — Заради татко.
Сейнт Джеймс не отговори. През парка една чайка мина толкова ниско, че Дебора усети яростното размахване на крилата й във въздуха. Тя продължи:
— Усетих това тази сутрин. Страшно си внимателен, Саймън. Исках да ти го кажа още откакто пристигнахме.
Сейнт Джеймс пъхна ръце в джобовете на панталоните си и за момент протезата на левия му крак пролича по-ясно.
— Това няма нищо общо с вниманието, Дебора.
— Защо?
— Просто няма.
Продължиха нататък, минаха през тежката брезова порта и влязоха в горичката на един склон, който се спускаше към морето. Сидни крещеше неразбираемо някъде напред, а в думите й бълбукаше смях.
Дебора отново заговори:
— Винаги си мразел мисълта, че някой те счита за добър човек, нали? Сякаш чувствителността е нещо като проказа. Ако не те е довела тук загрижеността за татко, какво тогава?
— Лоялността.
Тя го изгледа със зяпнала уста.
— Към един слуга?
Очите му потъмняха. Колко странно, че беше забравила как се променя цветът им при изблик на чувства.
— Към един сакат? — отвърна той.
Думите му я сразиха; доведоха ги в пълен кръг до самото начало и до един край, който никога нямаше да се промени.
Застанала на една скала над реката, лейди Хелън видя как Сейнт Джеймс излиза бавно иззад дърветата. Оглеждаше се за него, откакто Дебора беше излязла забързано по пътеката няколко минути преди това. Докато вървеше, той захвърли настрани едно листато клонче, отчупено от изобилно растящите в горичката тропически растения.
Долу Сндни подскачаше в реката. Обувките си държеше в една ръка, а подгъвът на роклята й плаваше, нехайно забравен във водата. Наблизо, с нагласен апарат, Дебора оглеждаше воденичното колело, което вече не се използваше и стоеше неподвижно, обрасло с бръшлян и лилии. Тя се изкачи между скалите по брега на реката с апарата в едната си ръка, а другата беше протегнала настрани, за да пази равновесие.
Въпреки че фотографските качества на старата каменна сграда бяха очевидни дори за необученото око на лейди Хелън, Дебора оглеждаше воденицата с ненужно старание, сякаш бе твърдо решена да посвети цялата си енергия на определянето на правилните ъгли за апарата и дълбочината на полето. Явно беше ядосана.
Когато Сейнт Джеймс дойде при нея на скалата, лейди Хелън го изгледа любопитно. Засенчено от дърветата, лицето му не издаваше нищо, но очите му следяха Дебора по брега на реката и движенията му бяха резки. „Разбира се“, помисли си лейди Хелън и не за първи път се запита какви ли източници на добро възпитание трябва да използват, за да преминат успешно безкрайното гостуване.