Сейнт Джеймс посегна към патериците, изправи се, постоя така за момент, за да възстанови равновесието си, и оправи дългата си нощница.
Лейди Хелън извърна очи, като използва претекста да вдигне три розови листенца, паднали от цветарника до прозореца. Бяха като малки парченца мъхест сатен на дланта й. Тя погледна към кошчето за боклук и по този начин избегна да признае открито първобитната суета на Сейнт Джеймс, нуждата му да крие болния си крак, за да изглежда колкото може по-нормален.
— Някой виждал ли е Томи?
Лейди Хелън прочете скритото под въпроса на Сейнт Джеймс значение.
— Той не знае какво се е случило. Успяхме да го избегнем.
— И Дебора ли е успяла?
— Тя беше със Сидни. Погрижи се за банята й, накара я да си легне и й занесе малко чай. — Засмя се кратко и невесело. — Чаят беше моят дълбок принос. Не съм сигурна какъв ефект се очакваше от него.
— Ами Брук?
— Можем ли да се надяваме на късмета да се е върнал в Лондон?
— Съмнявам се. А ти?
— Доста. Да.
Сейнт Джеймс стоеше до леглото. Лейди Хелън знаеше, че трябва да излезе от стаята, за да може той да се облече, но нещо в държането му — старателно самообладание, твърде крехко, за да бъде правдоподобно — я накара да остане. Твърде много неща бяха недоизказани.
Познаваше добре Сейнт Джеймс, по-добре, отколкото когото и да било друг мъж в живота си. Беше прекарала последното десетилетие, опознавайки сляпата му преданост към съдебната медицина и твърдата му решимост да създаде основа, върху която да си построи репутацията на експерт. Беше свикнала с непоклатимата му склонност към самонаблюдение, желанието да постига съвършенство и самобичуването, когато не постигнеше целта си. Говореха по тези въпроси по време на обедите и вечерите; в кабинета му, когато дъждът барабанеше по прозорците; по пътя към Олд Бейли; по стълбите, в лабораторията. Само за недъга му не бяха разговаряли никога. Той бе нещо като полюсен район в психиката му, който не търпеше ничие натрапвано. До днес, на върха на скалата. Но дори и тогава, когато и бе дал тъй дългоочакваната възможност, думите й, се бяха сторили недостатъчни.
И какво можеше да му каже сега? Не знаеше. Не за пръв път се запита каква ли връзка е можела да се получи между тях, ако преди осем години не беше напуснала болничната му стая само защото той я бе помолил за това. Тогава й се стори далеч по-лесно да му се подчини, отколкото да рискува и да навлезе в непозната област.
Сега обаче не можеше да си отиде, без да му каже нещо, което поне малко да му вдъхне увереност.
— Саймън.
— Лекарството ми е на рафтчето над мивката, Хелън — рече Сейнт Джеймс. — Би ли ми донесла две таблетки?
— Лекарството ли? — Хелън усети загриженост. Не смяташе, че е разбрала погрешно причината му да се затвори в стаята си за следобеда. Въпреки предупреждението на Котър, той не се държеше така, сякаш чувства болка.
— Само предпазна мярка. Над мивката. — Той й се усмихна. В момент по лицето му пробяга искрица, която веднага изчезна. — Понякога го вземам така. Преди, вместо по време на, кризата. Действа също толкова добре. И ако тази вечер ми се налага да понасям господин Суини в ролята на актьор, трябва да бъда добре подготвен.
Тя се засмя и отиде да му донесе таблетките, като извика към спалнята:
— Всъщност идеята не е лоша. Ако тазвечерното представление е като предишното, още преди края на вечерта всички ще гълтаме обезболяващи на поразия. Може би ще трябва да вземем шишенцето с нас.
Тя донесе таблетките в спалнята. Сейнт Джеймс стоеше до прозореца, облегнат напред на патериците, и гледаше южния изглед на имението. Но докато наблюдаваше профила му, лейди Хелън бе сигурна, че очите му не виждат нищо.
Видът опровергаваше думите, учтивото съдействие, лековатия му тон. Лейди Хелън осъзна, че дори усмивката му е средство да я изолира напълно, за да съществува, както винаги, сам. Но тя не желаеше да приеме това.
— Можеше да паднеш — рече лейди Хелън. — Моля те! Саймън, миличък, пътеката беше прекалено стръмна! Можеше да се убиеш.
— Наистина — отвърна той.
Приличната на пещера дневна на Хауенстоу не притежаваше онези качества, които караха човека да се чувства като у дома си, докато се разхожда из нея. Беше с размери на възголям тенискорт, а мебелите — сбор от антики, разположени в групи, които като че ли разговаряха — стояха върху хубав плюшен килим. С портретите на дворцови управители и придворни и колекцията от фин порцелан, в нея хората се страхуваха да се движат бързо. Сега, когато беше останала там сама, Дебора се отправи предпазливо към голямото пиано, за да разгледа фотографиите върху него.