— Дори и това представление да бъде ужасно — прибави лейди Хелън.
— Мога ли да правя снимки, докато сме там? — предложи Дебора. — Искам да кажа, след пиесата. Ако господин Суини е толкова близък приятел, вероятно ще му хареса.
— Томи със състава — рече лейди Хелън. — Господин Суини направо ще се взриви. Каква чудесна идея! Винаги съм казвала, че мястото ти е на сцената, нали, Томи?
Линли се засмя и отговори нещо. Лейди Хелън продължи да бърбори. През това време Сейнт Джеймс взе чашата си и отиде до големите китайски вази от двете страни на вратата към балкона, който, стоеше над източния край на дневната. Прокара пръсти по гладкия порцелан на едната и проследи особено изкусна шарка в глечта. Дебора забеляза, че макар да вдига от време на време чашата до устните си, той не отпи нито веднъж. Изглеждаше твърдо решен да не гледа към никого.
Дебора и не очакваше нещо друго след следобедната случка. Всъщност, ако пренебрегването на останалите можеше да й помогне да забрави всичко, и на нея й се искаше да си позволи същото държане, но знаеше, че няма да успее да забрави толкова скоро.
Беше достатъчно лошо да откъсне Брук от Сидни, като знаеше, че постъпката му не е породена нито от любов, нито от похот, а от гняв и желание да я подчини с бой. Беше още по-лошо да помага на Сидни да се изкачи по скалата, да слуша истеричния й плач и да я придържа, за да не падне. Лицето й бе разкървавено и започваше да се подува. Думите, които ридаеше, излизаха нечленоразделни. На три пъти се спира и отказваше да се движи, само плачеше. Беше истински кошмар. Но след това стигнаха на върха до Саймън, който беше застанал до едно дърво и ги гледаше. Лицето му почти не се виждаше. Дясната му ръка се беше впила в кората на дървото толкова силно, че кокалчетата изпъкваха.
Дебора искаше да отиде при него. Поради каква причина и защо — не можеше да отговори. Единствената й разумна мисъл в момента бе, че не може да го остави сам. Но Хелън я спря, когато направи крачка към него, и я бутна заедно със Сидни по пътеката към къщата.
Това връщане, изпълнено със залитания и спъвания, бе вторият кошмар. Всяка част от него бе запечатана в паметта й. Срещата с Марк Пенелин в горичката; нечленоразделните извинения за Сидни и ужасното й състояние; приближаването на къщата с нарастващия страх, че някой може да ги види; промъкването покрай оръжейната стая и старата зала на слугите, за да търсят северното стълбище, за което Хелън бе настоявала, че се намира близо до килера; завиването в погрешна посока, когато изкачиха стълбите, и отиването в неизползваемото западно крило на къщата; постоянният страх, че Томи може да ги срещне и да започне да задава въпроси. През това време Сидни бе преминала от истерия през ярост и най-сетне бе потънала в мълчание. Но то не беше нормално и плашеше Дебора повече от предишния несдържан гняв на Сидни.
Всичко това далеч надминаваше понятията й за ужасно, но когато Джъстин Брук влезе в дневната, облечен за вечерта, сякаш не се бе опитвал да изнасили жена пред петима свидетели същия следобед, Дебора едва се сдържа да не нададе писък и да не се нахвърли върху него с нокти и зъби.
Осма глава
— Мили боже, какво е станало с теб? — Гласът на Томас звучеше толкова изненадано, че Сейнт Джеймс се обърна от порцелана, който разглеждаше, и видя как Джъстин Брук поема с абсолютно безгрижие предложената му чаша шери.
„Господи — помисли си Сейнт Джеймс. — Брук наистина смята да дойде с нас, самодоволно уверен; че сме прекалено възпитани, за да кажем нещо за случилото се днес следобед, докато Линли и майка му са в стаята.“
— Паднах в гората.
Докато го казваше, Брук се обърна и погледна всички в очите, сякаш ги предизвикваше поотделно да го обвинят в лъжа. Сейнт Джеймс усети как челюстта му се свива механично, за да спре думите, които напираха в устата му. С атавистично удоволствие, от което не можеше да се лиши, забеляза значителните поражения, които сестра му бе нанесла по лицето на Брук. По бузите му имаше белези от нокти. На челюстта му се беше надигнал оток. Долната му устна беше подута.
— Паднал си? — Вниманието на Линли беше насочено към възпалените следи от зъби по шията на Брук, които яката на ризата едва скриваше. Той изгледа остро останалите. — Къде е Сидни?
Никой не отговори. Чу се звън на стъкло в масата. Някой се закашля. Навън, на известно разстояние от къщата, изрева мотор. В коридора прозвучаха стъпки и Котър влезе в дневната. Той се спря на две крачки от вратата, сякаш бързо бе усетил атмосферата и размисляше дали да се изложи на нея. Погледна автоматично Сейнт Джеймс, сякаш търсеше указания, които откри в дистанцирането на другия от сцената. Затова не се помръдна повече.