— Къде е Сидни? — повтори Линли.
Лейди Ашъртън се изправи от другия край на стаята.
— Да не би нещо да…
Дебора отговори тихо:
— Видях я преди половин час, Томи. — Тя се изчерви. Цветът на лицето започна битка за надмощие с червеното на косата й. — Този следобед е прекарала твърде много време на слънце и си помисли… е, помоли да… да си почине. Да. Има нужда от малко почивка. Изпраща ви извиненията си и… нали я познавате Сидни. Живее с такова темпо, нали? Изразходва се, сякаш… Нищо чудно, че е изтощена. — Докато говореше, вдигна ръка към шията си, като че ли искаше да прикрие устата си, за да не стане лъжата по-очевидна.
Въпреки че не искаше, Сейнт Джеймс се усмихна. Погледна бащата на Дебора, който клатеше обичливо глава, забелязал факта, който и двамата знаеха прекалено добре. Хелън може би щеше да се оправи в такава ситуация. Леките извъртания за уталожване на напрежението бяха повече по нейната част. Но точно в тази форма на разговорни софистики Дебора беше безнадежден случай.
Питър Линли спаси с влизането си останалите от необходимостта да украсяват историята на Дебора. Отново бос, полупрозрачната риза беше единственият му реверанс към вечерното облекло. Следваше го Саша, чиято рокля със синьо-зеленикав оттенък правеше тена й по-нездрав от всякога. Лейди Ашъртън тръгна към тях, сякаш се канеше да им заговори или се опитваше да предотврати предстоящ конфликт.
Питър не даде признаци, че е забелязал майка си или когото и да било друг. Той просто си обърса носа с опакото на ръката и отиде до табличката с напитките. Там си наля уиски, което гаврътна наведнъж, след това наля повторно на себе си и на Саша.
Двамата застанаха настрана от останалите, близо до гарафата с алкохола. Докато отпиваше, Саша плъзна ръка под свободно пуснатата риза на Питър и го притегли към себе си.
— Хубаво нещо, Саш — рече Питър и я целуна.
Томас остави чашата си. Лейди Ашъртън побърза да каже:
— Днес забелязах Нанси Камбри тук, Томи. Доста съм загрижена за нея. Ужасно е отслабнала. Случайно да си се срещал с нея?
— Видяхме се.
Линли наблюдаваше брат си и Саша. Лицето му не издаваше нищо.
— Изглежда ужасно притеснена за нещо. Мисля, че е свързано с Мик. Той работи по някаква тема за статия, заради която през последните месеци му се налага често да отсъства от къщи. Говорихте ли за това?
— Да, говорихме.
— И тя спомена ли ти за статията, Томи? Защото…
— Спомена ми, да.
Лейди Хелън атакува от друг ъгъл:
— Каква хубава рокля, Саша! Завиждам на способността ти да носиш тези чудесни индийски щамповани десени. Аз винаги изглеждам ужасно в тях, когато се опитам да ги облека. Марк Пенелин намери ли ви? Със Саймън го видяхме в гората, търсеше ви.
— Марк Пенелин? — Питър посегна и погали кичур от рядката коса на Саша. — Не, не сме го виждали.
Объркана, лейди Хелън погледна Сейнт Джеймс.
— Но ние го видяхме. Не ви ли намери в заливчето? Днес следобед?
Питър се усмихна лениво и доволно.
— Този следобед не сме били в заливчето.
— Не сте…
— Искам да кажа, предполагам, че сме били, но не бяхме. Така че ако е искал да ни види, може да ни е видял, но да не ни е видял. А може и да е било, след като сме влезли във водата. Тогава изобщо не ни е видял. Не и където бяхме. А и не мисля, че съм искал да ни вижда. А ти, Саша?
Той се изкикоти, плъзна пръст по носа на Саша и го прокара по устните й. Тя ги облиза като котка.
„Страхотно! — помисли си Сейнт Джеймс. — А е едва петък.“
Нанрънел беше успешна комбинация между две несъвместими среди: вековно рибарско селце и модерно място, често посещавано от туристите. Бе построено в полукръг около естествено пристанище и сградите му се изкачваха по обсипания с кедри, кипариси и борове склон. Бяха строени от камъка, който се вадеше в околността; някои варосани, а други оставени с естествения си цвят, нещо средно между сиво и кафяво. Улиците бяха тесни — по тях можеше да минава само по една кола — и лъкатушеха странно, отговаряйки по-скоро на изискванията на хълма, отколкото на автомобилите.
Самото пристанище бе пълно с рибарски лодки, които се люлееха ритмично от идващия прилив, предпазвани от два дълги кея с форма на полумесеци. По края му имаше странни постройки — къщички, магазини, ханове и ресторанти — и неравна, настлана с камъчета пешеходна пътека по насипа позволяваше на обитателите им да се спускат долу до водата. Стотици чайки крещяха от комините и аспидените покриви, а още толкова се издигаха във въздуха, кръжаха над пристанището и летяха навътре в залива, където в далечината връх Сейнт Майкъл се издигаше на светлината на отиващия си ден.