В двора на началното училище в долната част на Пол Лейн се беше събрала значителна тълпа. Там преподобният господин Суини и неговата съпруга бяха организирали скромен театър на открито. Състоеше се от три елемента. Здравата платформа служеше за сцена. Публиката щеше да седи на сгъваеми дървени столове отпреди войната. В далечния край на двора, близо до улицата, павилионът вече правеше добър оборот с пиене, доставено от най-голямата кръчма на селото — „Котвата и розата“. Линли видя, че в него работи Нанси Камбри.
Самият енорийски пастор посрещна групата на Линли на входа на училищния двор с възторжена усмивка на пълното си лице. Вече облечен в костюма, той представляваше неописуема гледка с жакета и дългите чорапи, а плешивата му глава лъщеше на светлините, които кръстосваха училищния двор.
— Ще сложа перука за ролята на Бенедикт, разбира се — подигра се леко със себе си господин Суини. Той поздрави Сейнт Джеймс и лейди Хелън с привързаността на стар приятел и след това застана нетърпеливо, за да бъде представен на Дебора — светска любезност, която изостави почти веднага след представянето, като задърдори: — Мила моя, толкова се радваме, че сте тук тази вечер! И двамата. Страхотно е! — И всичко това, преди Линли да успее да изрече и дума. Можеше дори да направи величествен поклон, ако коварната предница на панталоните му не възпираше всякакви резки движения. — Сложихме ви най-отпред, за да не пропуснете нищичко. Елате, насам.
Пропускането на нещо, пропускането на няколко неща и дори на цялата пиеса бе твърде хубаво, за да могат да се надяват на него, тъй като актьорите от Нанрънел отдавна бяха познати по-скоро с гръмогласните си изпълнения, отколкото с артистичния си блясък. Все пак, подета от господин Суини — заедно със съпругата му в ролята на една ниска, пълничка Беатриче, която излагаше на показ забележително голям бюст по време на ненужно пламенните си реплики, — драмата продължи с огнен ентусиазъм до антракта. В този момент публиката се изправи като един и се насочи към павилиона, за да не пропусне бирата по време на почивката.
Единственото преимущество да бъдеш почетен гост пролича в скоростния напредък, на Линли и групата му към павилиона. Тълпата, която само преди секунди се беше юрнала към благословената бира, се раздели с усърдие и им позволи да стигнат по-бързо до облекчението.
Единственият, който се възползва от това разделяне на масата блъскащи се хора, беше мъж на средна възраст, който успя да стигне пръв до павилиона. Той се обърна с табличка чаши в ръка и я подаде на Линли.
— Вземи това, Томи — рече той.
Линли погледна невярващо Родерик Тренъроу и табличката с чаши в ръцете му. Намеренията му бяха както недвусмислени, така и неизбежни — светска, среща, демонстрация на добро настроение. Както винаги, Тренъроу беше подбрал майсторски момента.
— Родерик — рече Линли. — Колко любезно от твоя страна.
Тренъроу се усмихна.
— Имам предимството, че съм седнал близо до павилиона.
— Странно. Не съм предполагал, че си падаш по Шекспир.
— Искаш да кажеш, освен по „Хамлет“? — попита с приятен глас Тренъроу.
Той насочи вниманието си към групата на Линли, като очевидно очакваше да го представят. Томас го направи, като мобилизира цялото си възпитание, за да изглежда незасегнат от тази неочаквана среща.
Тренъроу бутна нагоре очилата си със златни рамки и каза на приятелите на Линли:
— Страхувам се, че госпожа Суини ме хвана в автобуса от Пензънс и преди да се усетя, вече си бях купил билет за тазвечерното представление и се заклех, че ще дойда. Но имах и малко късмет. Понеже съм до павилиона; ако пиесата стане още по-ужасна, мога да гаврътна шест-седем бири и да се наквася както трябва.
— Точно такова е и нашето намерение — отвърна лейди Хелън.
— С всяко лято човек придобива все повече опит с представленията в Нанрънел — продължи Тренъроу. — Очаквам догодина всички да се опитат да седнат до мен най-отзад. Накрая никой няма да иска да седи отпред и госпожа Суини ще се види принудена да премести сцената вътре в павилиона, за да задържа вниманието ни.