Останалите се засмяха. Без Томас. Той се подразни от готовността им да бъдат запленени от Тренъроу и го гледаше, сякаш изучаването на физическите черти можеше да разкрие източника на чара му. Както винаги, Линли не забелязваше цялото, а само подробностите. Гъста коса, по която фините сребърни нишки над челото най-сетне издаваха признаците на възрастта; ленен костюм, който беше стар, но добре скроен, безупречно чист и прилягаше на фигурата му; остра, твърда линия на челюстта, по която нямаше излишна тлъстина, въпреки че наближаваше петдесетте; топъл смях, който се изливаше непринудено; мрежата от бръчици покрай очите и самите очи, които бяха тъмни и умееха бързо да преценяват и разбират.
Томас класифицира всичко това без система на наблюдение, а само като серия от мимолетни впечатления. Нямаше начин да ги избегне, не и когато Тренъроу беше толкова близо и застанал — както винаги — така внушително.
— Виждам, че Нанси Камбри е започнала работа в „Котвата и розата“, в прибавка към другите места — каза Линли на Тренъроу.
Последният погледна през рамо към павилиона.
— Така изглежда. Изненадан съм, че се е хванала, като се има предвид бебето и всичко останало. Сигурно не й е лесно.
— Но все пак ще помогне да се намалят затрудненията им с парите, нали? — попита Линли и отпи от бирата си.
Беше прекалено топла и предпочиташе да я излее в саксията на палмата, поставена в удобна близост. Само че Тренъроу щеше да прочете в това действие враждебност, затова не го направи, а продължи да отпива.
— Виж, Родерик — рече рязко Томас. — Ще ти изплатя парите, които ти дължат, колкото и да са те.
Изявлението, заедно с начина, по който беше направено, прекрати разговорите между останалите. Линли усети, че ръката на лейди Хелън се насочва към тази на Сейнт Джеймс, Дебора се размърдва неловко до него, а Тренъроу го гледа объркано, сякаш няма никаква представа за какво става дума.
— Да ми изплатиш парите? — повтори той.
— Няма да допусна Нанси да проси. В момента не могат да си позволят повишаването на наема и…
— Наема?
Линли намираше тези тихи повторения за вбесяващи. Тренъроу се опитваше да го натика в ролята на грубиянин.
— Страхува се да не загубят Гъл Котидж. Казах й, че ще ти платя парите. И сега го казвам на теб.
— Къщичката. Разбирам. — Тренъроу вдигна бавно чашата си и погледна Линли над ръба й. След това отправи замислен взор към павилиона. — Нанси няма защо да се притеснява за къщичката. С Мик ще се разберем някак. Не е трябвало да те тревожи за парите.
„Колко характерно за него — помисли си Томас. — Колко непоносимо благородно. И колко предвидливо.“ Целият разговор беше изпълнен със схватки, с които се занимаваха от години насам, и гъмжеше от думи с двойни остриета и скрити значения.
— Казах, че ще се погрижа за това и ще го направя. — Линли се опита да промени тона, ако не намерението зад думите. — Изобщо няма нужда ти да…
— Да страдам? — Тренъроу изгледа безизразно Линли за момент и му се усмихна хладно. След това довърши питието си. — Колко любезно от твоя страна. А сега ме извинете; струва ми се, че отнех прекалено много от времето ви. Явно има и други, които искат да бъдат представени.
После кимна и ги остави. Линли го наблюдаваше как си отива и, както винаги, забеляза способността му да избира точния момент. Отново го беше накарал да се чувства като последния простак. Отново Томас беше на седемнадесет. За кой ли път вече се чувстваше на седемнадесет в присъствието на Тренъроу.
Оживените думи на лейди Хелън запълниха празнината, оставена от Родерик:
— Боже господи, какъв страхотен мъж, Томи! Ти ли беше казал, че е лекар? Сигурно всеки ден жените от селото се редят пред кабинета му.
— Той не е такъв лекар — отговори механично Линли и изля бирата си по ствола на палмата, като гледаше как течността образува локва по сухата, неподатлива земя. — Провежда медицински изследвания в Пензънс.
Заради което изобщо бе дошъл в Хауенстоу — мъж само на тридесет години, извикан като последна, отчаяна стъпка, за да прегледа умиращия граф. Беше безнадеждно. Той обясни със сериозния си маниер, че не може да се направи нищо повече, освен да се придържат към настоящата химиотерапия. Нямаше лечение, независимо от това какво бяха чели или искаха да вярват от жълтите вестници. Каза им, че има повече от дузина видове рак, че терминът е доста всеобхватен. Че тялото умира от неспособността си да спре произвеждането на клетки и че учените не знаят достатъчно, но работят и успяват, само че ще минат години, десетилетия… Говореше с тихи извинения, с дълбоко разбиране и състрадание.