— Защото повишаването на наема не е…
— Моля ви! — Нанси нададе този кратък вик, промъкна се покрай него и забърза през двора към улицата. Чу как доктор Тренъроу извиква веднъж името й, но продължи да върви.
Потривайки ръце, схванати от вдигането на чаши и въртенето на кранчетата през цялата вечер, тя забърза надолу по Пол Лейн към началото на Айви Стрийт, която водеше към криволичещите улички и пътеки в центъра на селото. Бяха наклонени, покрити с камъчета и толкова тесни, че по тях не можеше да мине кола. Денем тук идваха туристите, за да снимат живописните стари сгради с многоцветните им предни градинки и разкривени аспидени покриви. Нощем обаче всичко наоколо бе осветено само от правоъгълниците светлина от прозорците на къщичките. Изпълнено с тъмни сенки и населявано от поколения котки, които се въдеха на склона на хълма и се хранеха нощем от кофите за боклук, мястото не беше подходящо за нощни разходки.
Гъл Котидж бе малко по-встрани от лабиринта от улички. Намираше се на ъгъла на Върджин Плейс и изглеждаше като варосана кибритена кутийка с яркосини рамки на прозорците и разкошно цъфнали обички до входната врата. Кървавочервени цветове на това растение покриваха земята наоколо.
Когато Нанси наближи къщичката, стъпките й станаха по-колебливи. От три къщи разстояние чуваше как Моли плаче, даже пищи.
Тя погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Досега Моли трябваше да е нахранена и отдавна заспала. Защо, за бога, Мик не поглеждаше детето?
Ядосана на съпруга си, задето може да бъде тъй егоистично глух за писъците на дъщеря си, Нанси измина тичешком останалото разстояние до къщичката, отвори портата на градинката и забърза към входната врата.
— Мик! — извика тя. Над нея, в единствената спалня, се чуваха писъците на Моли. Почувства паника, когато си представи зачервеното от плач личице на бебето и мъничкото му телце, напрегнато от страх. Тя бутна силно вратата. — Моли!
Хукна нагоре по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж. Беше нетърпимо горещо.
— Моли, моето момиче! Миличко!
Тя се втурна към креватчето и вдигна дъщеря си на ръце. Откри, че е мокра до кости и вони на урина. Телцето й беше трескаво. По главичката й бяха залепени мокри къдрици кестенява коса.
— Миличкото, хубавото ми момиченце. Какво е станало с теб? — промърмори тя, докато я миеше с гъбата и я преобличаше. След това извика: — Майкъл! Мик!
С Моли на рамото, Нанси слезе по стълбите и краката й задумкаха силно по голото дърво, когато се отправи към кухнята в задния край на къщичката. На първо място в съзнанието й бе да нахрани детето. Все пак си позволи да избухне гневно.
— Искам да поговоря с теб — каза троснато тя, докато затваряше вратата на дневната. — Майкъл! Чуваш ли ме? Искам да си поговорим. Веднага!
Докато го изричаше, видя, че вратата нито е заключена, нито й е пуснато резето. Бутна я с крак.
— Майкъл, можеш поне да ми отговориш кога…
Усети как косъмчетата по ръцете й настръхват. Той лежеше на пода. Или поне някой лежеше, защото виждаше само крак. Само един. Не два. Което беше доста странно, освен ако човекът не спеше с един свит и един небрежно опънат крак. А и как можеше да е заспал? Беше горещо. Толкова горещо. А и шумът, който вдигаше Моли…
— Мик, да не би да си правиш с мен някоя глупава шега?
Никакъв отговор. Все пак виждаше, че е Мик. Позна обувката му — небрежна червена гуменка с металическа лента около глезена. Това беше една от новите му покупки — нещо, от което нямаше нужда. „Струва много пари — искаше й се да му каже. — Смуче кръв от чековата книжка. Отнема от бебето…“ Да, на пода наистина лежеше Мик. И тя знаеше какво е намислил: да се прави на заспал, така че да не може да му се скара, задето не се е грижил за бебето.
И все пак не бе характерно за него да не скочи на крака, смеейки се на способността си да я плаши с поредната си глупава шега. А тя наистина беше уплашена. Защото нещо не беше наред. Подът беше покрит с хартии, и то доста повече, отколкото при обичайната за Мик бъркотия. Чекмеджетата на бюрото бяха отворени. Завесите бяха дръпнати. Навън мяукаше котка, но в къщичката не се чуваше никакъв звук, а в тежкия, горещ въздух висеше отвратителната миризма на изпражнения и пот.
— Мики?
Ръцете й, подмишниците, свивките на коленете и лактите. Беше лепкава и потна. Моли се размърда в ръцете й. Нанси си наложи да пристъпи напред. Сантиметър. После още един. Цяла крачка. След нея още петнадесетина сантиметра. Тогава видя защо съпругът й не е чул плача на Моли.