Макар да лежеше неподвижно на пода, не се преструваше на заспал. Очите му бяха отворени, но изцъклени и неподвижни, и докато Нанси гледаше, една муха пропълзя по повърхността на синия ирис.
Образът му заплува пред очите й в жегата, оживен от някаква сила извън тялото му. „Трябва да се помръдне — помисли си тя. — Как може да стои толкова неподвижно? Да не би да е някакъв номер? Не може ли да усети мухата?“
След това видя останалите мухи. Шест или осем. Не повече. Обикновено живееха в кухнята и я тормозеха, докато готвеше. Но сега жужаха и кръжаха около ханша на съпруга й, където панталоните му бяха разкъсани; където бяха разтворени на кръста; където бяха смъкнати брутално, за да позволят на някого… да позволят на някого да реже…
Бягаше без ясно усещане за посока и цел. Единствената й мисъл бе да се махне.
Изхвръкна от къщичката, мина през портата и излезе на Върджин Плейс, а бебето отново плачеше в ръцете й. Спъна се в някакъв голям камък и едва не падна, но залитна няколко крачки, блъсна се в кошче за боклук и се изправи, като се хвана за водосточната тръба на една къща.
Тъмнината беше пълна. Лунната светлина падаше върху покривите и стените на сградите, но те хвърляха дълги сенки по улицата и правеха огромни абаносови петна, през които тя хвърчеше, без да обръща внимание на неравния паваж или на малките припкащи плъхове, които тършуваха в нощта. Началото на Айви Стрийт беше напред и тя се хвърли към него и сигурността на Пол Лейн малко по-нататък.
— Моля ви!
Устните й едва оформиха думата. Не можеше да се чуе как я изрича. Точно тогава, надвиквайки дрезгавия шум от дробовете й, от Пол Лейн долетяха гласове, смях и шеги.
— Добре де, вярвам ти. Хайде тогава, намери Касиопея — каза приятен мъжки глас. След това прибави: — О, за бога, попе можеш да намериш Голямата мечка, Хелън!
— Наистина, Томи, просто се опитвам да се ориентирам. По-нетърпелив си от двегодишно дете. Мога…
Благословия. Тя стигна до тях, блъсна се в един от тях и падна на колене.
— Нанси! — Някой я хвана за ръцете и й помогна да се изправи. Моли ревеше с пълно гърло. — Какво има? Какво е станало?
Това бе гласът на Линли, ръката на Линли около раменете й. Стори й се като спасение.
— Мик! — извика тя и дръпна яростно реверите на сакото му. След като най-сетне беше казала най-необходимото, започна да пищи: — Мик е! Мик!
Лампите в околните къщи започнаха да се запалват една по една.
Сейнт Джеймс и Линли влязоха заедно, като оставиха трите жени до портата. Трупът на Мик Камбри лежеше на пода в дневната, на не повече от двадесет крачки от входната врата. Двамата отидоха до него и останаха, загледани надолу, за момент замръзнали от ужас.
— Мили боже! — промърмори Сейнт Джеймс.
Беше виждал много страховити гледки по време на службата си в оперативната група на Ню Скотланд Ярд, но обезобразяването на трупа на Камбри го порази силно: това беше осакатяването, таен кошмар на всеки мъж. Той извърна очи и видя, че някой е претърсил основно дневната, защото всички чекмеджета на бюрото бяха извадени; кореспонденция, пликове за писма, канцеларски материали и безброй други хартии бяха разхвърляни из стаята; картините бяха счупени и гърбовете им съдрани, а до износеното синьо канапе на пода лежеше банкнота от пет лири.
Това бе автоматична реакция, породена от кратката му кариера в полицията и развита от предаността му към съдебната медицина. По-късно се почуди защо дори се е поколебал, като имаше предвид липсата на единство между тях.
— Ще имаме нужда от Дебора — рече той.
Линли, който беше клекнал до трупа, скочи на крака и се изпречи пред Сейнт Джеймс на входната врата.
— Да не си се побъркал? Не можеш да я молиш… Това е лудост! Трябва ни полицията. Знаеш това не по-зле от мен.
Сейнт Джеймс отвори вратата.
— Дебора, би ли…
— Остани на мястото си, Дебора! — прекъсна го Линли. След това се обърна към приятеля си: — Няма да го позволя! Сериозно говоря, Сейнт Джеймс!
— Какво има, Томи? — попита Дебора и направи крачка напред.
— Нищо.
Сейнт Джеймс погледна любопитно другия мъж, като се опита, но не успя да разбере укора му към Дебора.