— Той е бил журналист. Мъртъв е. Тези два факта някак трябва да са свързани. Но трупът го отрича хиляди пъти.
— Защо?
— Той е кастриран, Хелън.
— Господи! Така ли е умрял?
— Не.
— Тогава как?
На вратата се почука и това му попречи да отговори. Линли се появи от кухнята заедно с Родерик Тренъроу. Лекарят влезе мълчаливо. Погледна първо Линли, Сейнт Джеймс и лейди Хелън, след това зад тях, към пода на дневната, където даже и от това място се виждаше част от трупа на Мик Камбри. За момент им се стори, че докторът се кани да пристъпи напред и да направи опит да спаси човека, който вече не можеше да бъде спасен.
— Сигурни ли сте? — попита ги той.
— Напълно — отвърна Сейнт Джеймс.
— Къде е Нанси?
Без да дочака отговор, докторът отиде към кухнята, където лампата блестеше силно и Дебора бърбореше за бебета с надеждата да задържи съзнанието на Нанси в реалността. Тренъроу наведе назад главата на Нанси и я погледна в очите. След това каза:
— Помогнете ми да я кача горе. Бързо. Някой обаждал ли се е на баща й?
Линли отиде да го направи. Лейди Хелън помогна на Нанси да се изправи на крака и я поведе след доктор Тренъроу. Все още с бебето на ръце, Дебора ги последва. След малко чуха Тренъроу да задава тихи въпроси в спалнята на горния етаж. Последваха плачливите отговори на Нанси. Изскърцаха пружините на леглото. Отвори се прозорец. Сухото дърво на рамката му нададе стържещ звук и изписка.
— От дома на управителя не отговарят — каза Линли от телефона. — Ще позвъня в Хауенстоу. Може да е там.
Но след разговора с лейди Ашъртън все още не се знаеше къде е Джон Пенелин. Линли се намръщи и погледна часовника си.
— Дванадесет и половина е. Къде може да е по това време на нощта?
— Не беше на представлението, нали?
— Джон ли? Не. Не смятам, че нанрънелските актьори могат да го заинтригуват с нещо.
Горе Нанси нададе вик. Сякаш в отговор на тази единствена проява на страдание на входната врата се похлопа още веднъж. Линли я отвори и пусна вътре местната полиция, представлявана от пълничък къдрокос полицай, чиято униформа се отличаваше с големи полумесеци пот под мишниците и петно от кафе на панталоните. Изглеждаше около двадесет и три годишен. Не си направи труда с каквито и да било представяния или формалности, характерни при разследване на убийство. В рамките на няколко секунди стана очевидно, че ужасно се радва да бъде тук при наличието на труп.
— Какво, убийство ли имаме? — рече словоохотливо той, сякаш в Нанрънел всеки ден ставаха убийства. Може би, за да придаде по-голяма правдоподобност на нехайността си, разви парче дъвка и го пъхна в устата си. — Къде е жертвата?
— Кой сте вие? — попита Линли. — Не сте от криминалния отдел.
Полицаят се ухили.
— Т. Дж. Паркър — съобщи той. — Томас Джеферсън. Мама обичаше янките.
След това си проправи път с лакти към дневната.
— От криминалния отдел ли сте? — попита Линли, когато младежът подритна една тетрадка настрани. — Боже милостиви, човече! Оставете на мира сцената на престъплението.
— Не се косете де — отговори полицаят. — Инспектор Боскоуън ме изпрати да подсигуря опазването на сцената. Ще дойде веднага щом се облече. Не се притеснявайте. А сега какво имаме? — Той погледна трупа за пръв път и задъвка още по-бързо дъвката. — Ама някой здравата му е имал зъб.
След това започна да се разхожда из стаята и да пипа без ръкавици разни неща по бюрото на Камбри.
— За бога! — рече ядосано Линли. — Не докосвайте нищо! Оставете го за оперативната ви група!
— Кражба — съобщи Паркър, сякаш Линли не беше казал нищо. — Хванат на местопрестъплението, бих казал. Борба. После малко веселба с градинарските ножици.
— Слушайте, по дяволите! Не можете…
Паркър вдигна показалец към него.
— Това е полицейска работа, господине. Ще ви бъда благодарен, ако излезете в антрето.
— Носиш ли си картата? — попита тихо Сейнт Джеймс Линли. — Ще направи големи поразии в тази стая, ако не се опиташ да го спреш.
— Не мога, Сейнт Джеймс. Тук нямам правомощия.
Докато разговаряха, доктор Тренъроу слезе по стълбите. Вътре в дневната Паркър се обърна към вратата и когато видя лекарската му чанта, се усмихна.
— Голяма каша е станала тук, докторе — обяви той. — Някога да сте виждали такова нещо? Хвърлете един поглед, ако искате.
— Полицай! — Гласът на Линли се опитваше да бъде разумен и търпелив.