„Най-сетне“, помисли си лейди Хелън и си позволи да си представи как Джоузеф Котър изкачва стълбите от кухнята в мазето, а табличката в ръцете му е отрупана с пресни плоски кифлички, крем, сладкиши с ягодово сладко и чай. За нещастие обаче шумовете, които започнаха да се придвижват нагоре — думкане и блъскане, придружени с тихо ръмжене от усилието, — не подсказваха скорошно пристигане на закуската. Лейди Хелън заобиколи един от компютрите на Сейнт Джеймс и надникна в облицованото с ламперия антре.
— Какво става? — попита Сейнт Джеймс, когато в къщата се чу остър трясък на метал в дърво — шум, който не вещаеше нищо добро за парапета на стълбището. Той стана тромаво от стола си, а пристегнатият му крак се приземи безцеремонно на пода с грозно тупване.
— Котър е. Мъчи се с един куфар и някакъв пакет. Да ти помогна ли, Котър? Какво носиш?
— Справям се — прозвуча уклончивият отговор на Котър от три етажа по-надолу.
— Какво, за бога…
Лейди Хелън усети как Сейнт Джеймс, който беше застанал до нея, се отдръпва от вратата и се връща към работата си, сякаш нищо не я бе прекъсвало и Котър не се нуждаеше от помощ.
Едва тогава лейди Хелън разбра. Докато Котър маневрираше с товара си към първата площадка, един лъч от прозореца освети широката лепенка на куфара. Даже и от най-горния етаж се виждаха печатните букви по нея: Д. Котър, САЩ. Дебора се връщаше, и то — както изглеждаше — доста по-рано от очакваното. Но Сейнт Джеймс продължаваше да се занимава с влакната и предметните си стъкла, сякаш нямаше нищо такова. Той се наведе над микроскопа и нагласи фокуса.
Лейди Хелън заслиза по стълбите. Котър й махна с ръка да се отдръпне.
— Мога да се оправя — каза й той. — Не си правете труда.
— Нямам нищо против да си направя труда. Не по-малко от теб.
Котър се усмихна на отговора й, защото усилията му бяха породени от бащинска любов към завръщащото се дете и лейди Хелън знаеше това. Той й подаде широкия плосък пакет, който се мъчеше да носи под мишница. Все пак не пожела да пусне куфара.
— Да не би Дебора да се връща у дома? — попита тихо лейди Хелън.
Котър отвърна по същия начин:
— Да. Тази вечер.
— Саймън не ми е казал и дума.
Котър нагласи по-удобно дръжката на куфара.
— Нищо чудно, нали? — отговори мрачно той.
Изкачиха останалите стъпала. Котър замъкна куфара в стаята на дъщеря си отляво на площадката, а лейди Хелън се поспря пред вратата на лабораторията. Тя опря пакета на стената и забарабани замислено с пръсти по него, докато наблюдаваше приятеля си. Сейнт Джеймс не вдигна поглед от работата.
Винаги използваше професията си като ефективна защита. Работните маси и микроскопите се бяха превърнали в бастиони, които никой не можеше да прескочи, а непрестанната работа — в наркотик, който притъпяваше болката от загубата. Лейди Хелън огледа лабораторията и за пръв път я видя не като центъра на професионалния му живот, а като убежището, в което се бе преобразила. Беше голяма стая с лека миризма на формалдехид; анатомични таблици, диаграми и рафтове по стените; с под, покрит със скърцащи дъски от широколистен материал, и прозорец на тавана, през който проникваше безличната топлина на млечното слънце. За мебелировка служеха изподраскани маси, високи столчета, микроскопи, компютри и най-различно оборудване за изследване на какво ли не — от кръв до куршуми. Вратата от едната страна водеше към тъмната стаичка на Дебора Котър. Беше стояла затворена през всичките години на отсъствието й. Лейди Хелън се запита какво ли би направил Сейнт Джеймс, ако изведнъж я отвореше и по този начин открехнеше подстъпите към сърцето му.
— Дебора се връща тази вечер, Саймън. Защо не си ми казал?
Сейнт Джеймс махна едно предметно стъкло от микроскопа, замести го с друго и нагласи на по-голямо увеличение. След това погледа известно време новия си образец и си записа нещо.
Лейди Хелън се наведе през работната маса и изключи лампата на микроскопа.
— Връща се у дома — каза тя. — Цял ден не си ми казал и дума за това. Защо, Саймън? Кажи ми.
Вместо да отговори, Сейнт Джеймс погледна над рамото й.
— Какво има, Котър?
Лейди Хелън се обърна. Котър стоеше намръщен на вратата и бършеше чело с хубава ленена кърпичка.
— Няма нужда да взимате Деб от летището, господин Сейнт Джеймс — рече бързо той. — Лорд Ашъртън ще отиде. И аз ще ида с него. Позвъни ми преди няма и час. Всичко е уредено.