Тиктакането на стенния часовник бе единственият незабавен отговор. Някъде навън въздухът се огласи от яростен детски плач.
Сейнт Джеймс се размърда и каза:
— Добре. Това дори ме устройва повече. Имам цяла камара работа.
Лейди Хелън почувства онова объркване, което обикновено биваше съпровождано от недоволен вик. Светът, какъвто го познаваше, придобиваше нова форма. Копнеейки да зададе очевидния въпрос, тя погледна от Сейнт Джеймс към Котър, но обичайната й резервираност я възпря. Все пак й се стори, че на Котър му се иска да каже още нещо и очаква другият да направи някаква допълнителна забележка, която да му го позволи. Ала Сейнт Джеймс само прокара ръка през разбърканата си черна коса. Котър пристъпи от крак на крак.
— Тогава ще вървя да си върша работата.
Той кимна и напусна стаята, но раменете му бяха приведени, сякаш носеха някакъв товар, а стъпките му бяха тежки.
— Как да разбирам това? — попита лейди Хелън. — Томи ще докара Дебора от летището. Томи. Не ти?
Това бе достатъчно разумен въпрос. Томас Линли, лорд Ашъртън, бе стар приятел както на Сейнт Джеймс, така и на лейди Хелън; нещо като колега, тъй като през последните десет години работеше в отдел „Криминални престъпления“ на Ню Скотланд Ярд. В качеството си и на двете бе чест посетител в къщата на Сейнт Джеймс на Чейни Роу. „Но кога, за бога — почуди се лейди Хелън, — е успял да опознае Дебора толкова добре, че да я посреща на летището при завръщането й у дома след следването? Обажда се най-хладнокръвно на баща й с вече уредени неща, сякаш й е… какъв, за бога, е Томи на Дебора?“
— Той ходи в Америка да я види — отвърна Сейнт Джеймс. — Няколко пъти. Никога ли не ти е казвал, Хелън?
— Боже господи! — възкликна слисано лейди Хелън. — Откъде знаеш? Едва ли Дебора ти е казала. Колкото до Томи, той знае, че винаги си…
— Котър ми каза миналата година. Предполагам, че доста време се е чудил за намеренията на Томи, както би направил всеки баща.
Сухият му, безстрастен тон говореше много повече от всяка друга многозначителна забележка. Сърцето й се сви.
— Чувстваше се ужасно през последните три години без нея, нали?
Сейнт Джеймс придърпа друг микроскоп и се съсредоточи върху една прашинка, която сякаш се беше залепила упорито за стъклото на окуляра.
Лейди Хелън го наблюдаваше и ясно виждаше как времето и окаяният му недъг правят всичко възможно, за да го накарат с всяка изминала година да изглежда все по-малко мъж в собствените си очи. Прииска й се да му каже колко невярна и нечестна е тази преценка, колко малко значение има това. Но ако го направеше, щеше да стигне опасно близо до съжалението, а нямаше намерение да го наранява със състрадание, което той не желаеше.
Входната врата се затръшна и й спести думите. Чуха се бързи стъпки, които преминаха по стълбите, без притежателят им да спре да си поеме дъх, и издадоха единствения човек с достатъчно енергия да изкачи толкова стръмни стъпала за толкова кратко време.
— Това ми звучи като Сидни — каза Сейнт Джеймс секунди преди по-малката му сестра да връхлети в стаята.
— Знаех си, че ще те намеря тук — съобщи Сидни Сейнт Джеймс, целуна го набързо по бузата, стовари се върху един стол и каза вместо поздрав на лейди Хелън: — Страхотна рокля, Хелън. Нова ли е? Как успяваш да изглеждаш толкова спретната в четири и петнадесет следобед?
— Като говорим за спретнатост… — Сейнт Джеймс измери необичайното облекло на сестра си.
Сидни се засмя:
— Кожени панталони. Как ви се струва? Имаше и кожа, но я оставих при фотографа.
— Доста топла комбинация за лято — рече лейди Хелън.
— Не е ли страхотна? — съгласи се радостно Сидни. — От десет сутринта стоя на Албърт Бридж по кожени панталони, кожено палто и нищо повече. Кацнала върху такси от 1951 година, а шофьорът — бих искала някой да ми каже откъде ги намират такива манекени — гледа похотливо нагоре към мен като някой перверзник. О, да, и тук-там се показва по малко плът. Моята плът, ако трябва да бъдем точни. Всичко, което трябва да прави шофьорът, е да изглежда като Джак Изкормвана. Взех назаем тази тениска от един техник. Сега сме в почивка и си помислих, че мога да се отбия да те видя. — Тя огледа любопитно стаята. — Значи така. Минава четири. Къде е чаят?
Сейнт Джеймс кимна към пакета, който лейди Хелън бе облегнала на стената.
— Този следобед ни заварваш в неразбория.
— Дебора се връща довечера, Сид — каза лейди Хелън. — Знаеше ли?