Сейнт Джеймс си наложи да премести поглед от колата към градината. „Зюмбюли, ралици, игловръх — помисли си. — Бурени, които трябва да се изчистят. Има работа за вършене. Трябва да се погрижа за това. Само дето не мога да използвам градината, за да избягам от сърцето си.“
Познаваше Дебора от деня на раждането й. Тя беше израснала като член на малкото му домакинство в Челси — детето на мъжа, едновременно медицинска сестра, слуга, камериер и приятел на Сейнт Джеймс. По време на най-тъмния период от живота му тя бе постоянната компания, която го спаси от най-страшната част на разочарованието. Но сега…
„Тя е направила своя избор“, помисли си той и се опита да си внуши, че не изпитва нищо, че може да го приеме, че може да бъде победеният, че може да продължи.
Прекоси площадката и влезе в лабораторията си, където включи най-силната лампа. Кръгът светлина падна върху един доклад по токсикология. Прекара следващите няколко минути в опити да чете документа — жалко усилие да подреди мислите си, — преди да чуе двигателя на колата и малко след това стъпките на Дебора долу в антрето.
Запали още една лампа в стаята и отиде до вратата. Усети прилив на трепет, нужда да намери какво да каже; извинение, задето още не си е легнал и се разхожда облечен в три сутринта. Само че не разполагаше с време да помисли, тъй като Дебора изкачи стълбите почти толкова бързо, колкото и Сидни.
Когато стигна най-горната площадка, се сепна при вида му.
— Саймън!
По дяволите реакцията й. Той протегна ръка и Дебора се озова в прегръдките му. Беше естествено. Там си й беше мястото. И двамата го знаеха. Без да помисли, Сейнт Джеймс наведе глава, като търсеше устните й, но вместо тях намери косата й. В нея недвусмислено се усещаше миризмата на цигарите на Линли — горчиво напомняне каква е била Дебора и каква е станала.
Миризмата го накара да се опомни и той я пусна. Видя, че времето и разстоянието са увеличили в съзнанието му красотата й, придали са й физически качества, каквито тя не притежаваше. Призна пред себе си това, което винаги бе знаел. Дебора не беше красива според общоприетите канони. Нямаше гладките, аристократични черти на Хелън, нито пък провокиращото лице на Сидни; а представляваше смес от топлота и обич, усет и остроумие — качества, които се усещаха в жизненото й изражение; в хаоса на медната коса и гъсто обсипания й с лунички нос.
Но изглеждаше променена, прекалено отслабнала и сякаш необясними, илюзорни нишки съжаление лежаха точно под повърхността на спокойствието й. Все пак му заговори, както някога:
— До късно ли работиш? Не си ме чакал, нали?
— Това беше единственият начин да накарам баща ти да си легне. Той си мислеше, че Томи ще те отвлече още тази нощ.
Дебора се засмя:
— Колко характерно за татко. И ти ли мислиш същото?
— Томи е глупак, задето не го е направил.
Сейнт Джеймс се зачуди на явното лицемерие в думите им. С една бърза прегръдка бяха заобиколили ловко първопричината й да напусне Англия, сякаш се бяха договорили да си играят на старите отношения, към които никога нямаше да се завърнат. Все пак в този момент фалшивото приятелство бе по-добро от прекъсване на всякакви връзки.
— Имам нещо за теб.
Той я поведе през лабораторията и отвори вратата на тъмната й стаичка. Дебора посегна към ключа на лампата и ахна от изненада, когато видя новия цветен увеличител, застанал на мястото на стария черно-бял.
— Саймън! — възкликна тя и започна да гризе вътрешната страна на устната си. — Това е… много мило от твоя страна. Наистина… не че е трябвало… И дори ме изчака да се върна.
По лицето й се появиха неприятни морави петна, прилични на отпечатъци от пръсти — припомняне, че Дебора не притежава светски умения, на които да се осланя в неудобен момент.
Бравата в ръката му стана необикновено студена. Сейнт Джеймс беше предполагал, че ще я зарадва с подаръка, въпреки миналото. Но тя не се зарадва. Покупката му като че ли представляваше неволно прекрачване на неписаната граница между тях.
— Исках по някакъв начин да ти кажа „добре дошла“ — рече той. Дебора не отговори. — На всички ни липсваше.
Тя прокара ръка по повърхността на увеличителя.
— Преди да замина, направих изложба на работите си в Санта Барбара. Знаеше ли това? Томи казвал ли ти е? Обадих му се по телефона да му го съобщя, защото… е, човек може само да мечтае да му се случи такова нещо, нали? Хората идват, харесват това, което виждат. Дори купуват… Бях толкова развълнувана. Използвах един от увеличителите в училище и си спомням, че се чудех как ще успея някога да си позволя новите фотоапарати, които искам, както и… Но сега ти го направи заради мен. — Тя огледа тъмната стаичка, шишетата с химикали, кутиите с материали, новите ванички за проявителя и фиксажа. Вдигна пръсти към устните си. — Даже си купил и консумативите! О, Саймън, това е повече от… Наистина не съм го очаквала. Всичко е… точно такова, от каквото имам нужда. Благодаря ти. Ужасно ти благодаря! Обещавам, че ще си идвам всеки ден, за да го използвам!