Смъртта на Оуен Неш беше оставила Кен Фарис да ръководи една сто и петдесет милионна империя, вече необезпокояван от контролиращия го ексцентрик. Не си ли заслужаваше да убиеш заради това?
— Нещо ти хрумна ли? — попита любезно Фримън.
— Може би.
Чуха шум от стъпки и двамата вече бяха станали, когато Страут отвори вратата.
— Бихте ли влезли, ако обичате? — каза той.
Тялото беше покрито върху количката в камерата. Страут мина напред и отметна чаршафа от лицето й. Харди беше поразен колко млада изглеждаше. Лицето й, без грим или изражение, беше като на младо момиче, заспало.
Фримън се приближи до количката, прокара пръст по брадичката на Мей, вдигна чаршафа и погледна тялото й, като направи физиономия. Страут и Харди отстъпиха.
— Къде са дрехите й? — попита Харди.
— Опаковани и изпратени. Проверяват ги за власинки, косми, петна. Стандартната процедура. Само си губят времето.
— Защо?
— Защото няма никакво съмнение, че тази жена се е самоубила.
Харди усети как умората му набързо се изпарява. Часовникът над камерите показваше единайсет и нещо, но клиентът му поне бе оневинен в извършването на това убийство — защото, всъщност, не беше убийство.
Някак си усети, че нещата се бяха обърнали, Фаулър не беше убил Мей. Реално погледнато, това с нищо не променяше делото по убийството на Неш, но независимо от всичко, като че ли имаше огромно значение. В онова, което Анди Фаулър беше извършил, Харди бе виждал доказателства за обърканост, загриженост за репутацията му, погрешна преценка, че би могъл да запуши единайсет дупки с десет пръста.
Но това, което не бе видял — изведнъж и съвсем ясно осъзна той — беше убиеца. Анди бе извършил необмислени неща и после бе съчинил глупави истории, за да скрие колко безразсъдно се бе държал, той беше човек, чиито чувства така и не бе успял да разбере.
Но онова, което Анди не беше в състояние да направи, бе да планира хладнокръвно убийство. Някой друг го беше извършил — някой хладнокръвен, деен и организиран, без угризения или емоции. Всъщност, убиецът на Оуен Неш беше близо до пълната противоположност на Анди Фаулър.
Джеф Елиът знаеше, че едно време, преди шест месеца, преди да се срещне с Дороти, щеше да чака пред моргата, докато не дойдеха резултатите от аутопсията, така че материалът му да може да излезе в сутрешното издание. Но тази вечер бе написал статията си, беше я проверил и вкарал в компютъра и се бе отправил към къщи.
Други истории около Съдебната палата вече привличаха вниманието — едната, свързана с котарака, който областната прокуратура беше купила да контролира наплива на мишки, които бяха започнали да се появяват из сградата непосредствено след започването на строежа на новия затвор. Котаракът беше кръстен Арнолд Маусенегер и вече си бе извоювал няколко реда в „Кроникъл“. В рубриката „Проблясъци“ Крис Лок беше казал: „Арнолд е дар Божи, що се отнася до бюджета. Не бихме могли да си позволим да опразним цялата сграда“. Появил се бе и по пети канал. Гореща новина.
А Оуен Неш си беше мъртъв, както винаги. Анди Фаулър бе в затвора и нямаше опасност да се измъкне, и да убие още някой тази вечер. Процесът продължаваше. Работата на Джеф можеше да почака до сутринта.
Дороти беше заспала, но стана, за да го посрещне, когато отвори вратата. Наля им по чаша домашно бяло вино, докато седнал на леглото, той си сваляше дрехите. Телефонът иззвъня и без да мисли, Елиът го вдигна.
— Джеф, Дизмъс Харди се обажда, правя ти услуга.
— Още ли си буден? Нямаш ли заседание утре сутринта?
— Добрите адвокати никога не спят и исках ти пръв да разбереш съвсем официално, че Страут се произнесе, че Мей Шин се е самоубила. Анди Фаулър не я е убил. Никой не я е убил. Сама се е убила.
— Излишна тавтология — каза Джеф. — Самоубийство означава, че сама се е убила.
Харди искрено му поблагодари за урока по стил. Дороти се приближи и постави чашата с вино на масичката до телефона. Седна до него и разтри раменете му.
— Сигурно ли е? — попита Джеф.
— Направо от източника, в случая Страут. Още съм в моргата. Мислех си, че ще искаш да знаеш.