Джеф се поколеба за миг — това означаваше, че няма да спи още няколко часа.
— Първото издание вече е набрано.
— Хей — възкликна Харди, — още няма дори полунощ. Вие, момчета, не спирате ли машините, не късате ли първата страница?
— Може би, ако Арнолд Маусенегер имаше четири потвърдени убийства за един ден.
Всички знаеха за Арнолд.
— Между другото — попита Харди, — още ли искаш да се поровиш малко, ако успея да намеря подходяща дупка?
— Между другото, а?
— Просто ми хрумна.
— Сигурен съм. Но, да, мисля, че да. За какво става дума?
— Още не знам. Ще ти се обадя.
Джеф затвори, отпи от виното си и целуна Дороти.
— Съжалявам — каза той, — когато дойде новината…
Тя го целуна.
— Когато спечелиш „Пулицър“, ще ти простя за това.
— Дизмъс, трябва да поспиш малко. — Франи изглеждаше в много напреднала бременност, така, както беше застанала до вратата. — Кое време е?
Харди се протегна, страхуваше се да си погледне часовника. Тя заобиколи зад бюрото му и го прегърна, като се облегна на него.
— Как ще си в състояние да мислиш утре?
— Утре е петък — каза той.
— Всъщност, днес е петък. Това значи ли нещо?
— Означава, че утре ще мога да си наваксам. Тази вечер трябва да прегледам стенограмите — той вдигна един дебел куп напечатани страници — от двата дни. Забрави ли, че миналата нощ си я откраднах? — той облегна глава на нея. — Забрави ли?
Тя разроши косата му.
— Много добре си спомням. Но въпреки това…
— Анди Фаулър не е убил Мей — съобщи той. — Самоубила се е, точно както изглеждаше.
Франи се изправи.
— Е, това е добре, предполагам.
— Добре е, въпреки че защо този идиот е ходил в къщата на Мей…
Тя му изшътка.
— Стига толкова. Свършвай с четенето и идвай да си легнеш. Веднага.
— Още няколко страници. Обещавам.
Първото нещо, което трябваше да направи на сутринта, беше да се обади на Кен Фарис и да потърси някои отговори. Ако отговорите не му харесаха, щеше отново да позвъни на Джеф Елиът може би да си наеме свой собствен Емет Търкъл, за да проучи един уикенд в Таос, миналия юни.
Затова трябваше да запомни въпросите. Непрекъснато му прехвърчаха през главата и той започна да си прави списък, докато се опитваше да чете стенограмите от вчера и онзи ден, които сега му се струваха не като отпреди два дни, а като отпреди два месеца. След всичко, което се бе случило, откакто бяха давали показания, едвам си спомняше Том Уодъл и Хосе Очорио, още по-малко пък какво бяха казали, или защо можеше да има някаква връзка.
В жълтия бележник беше записано: „Неш плащал ли е на Мей? Документи?“ На следващия ред, думите: „По-конкретни промени в О. Н.? В какъв смисъл се е променил?“ После: „Скъсали ли са? Защо пръстен?“
Идеята, че Мей може да е казвала истината през цялото време, хвърляше съвсем различна светлина върху всичко, което се беше случило. Харди отвори нов бележник, като възнамеряваше да започне с предположението, че Мей и Оуен наистина са се обичали. Щеше да прегледа първите си папки — онези, които бе преснимал толкова отдавна — през съботата и неделята и щеше да проучи всяка нейна думичка.
Той си записа нещо в бележника за Мей, после се захвана отново със стенограмите. Трябваше да се връща назад, за да види кого разпитваха, Том или Хосе. Напомни си — Том беше следобедното момче, онова, с което се бе запознал първия ден. Сграбчи по-старата папка, отвори я на разпитите на Глицки и на двамата, като възнамеряваше да започне отначало, да си припомни фактите. Отново.
Не беше спал от двайсет часа. Сега четеше за това, как Хосе бил видял Мей Шин да си тръгва от яхтата в четвъртък, но Хосе беше сутрешния пазач, така че не можеше да е видял Мей в четвъртък сутринта, трябва да е било сряда, което нямаше смисъл, защото Мей беше казала, че е ходила до яхтата в четвъртък, така че Харди — бързо — се върна на бележника с въпросите към Мей.
Погледна обратно. О, явно беше Том, в края на краищата. Една от папките беше отворена на Том.
Франи беше права — не можеш да работиш, ако не си в състояние да разсъждаваш, а мозъкът на Харди току-що бе изключил. Достатъчно. Не можеше да следи мисълта си.
56
Както му се стори само няколко секунди, след като си беше легнал, телефонът щеше да му проглуши ушите и вече се съмваше.
— Събудих ли те? — попита бодро Глицки.
Харди погледна часовника: шест и десет.
— Не — отвърна той. — Точно си сортирах чорапите.
— Хората, които наистина работят, стават по това време — заяви Глицки. — Освен това, помислих си, че може да си висял долу, за да разбереш заключението на Страут.