Този път Джейн го каза достатъчно високо и няколко от съдебните заседатели погледнаха към тях. Харди видя реакцията и сдържано им кимна с глава. Сниши гласа си.
— Фантазиите свършиха, съдия. Принизен си с простосмъртните. Не мога да кажа, че те виня, че оплакваш станалото, но поне, ако не друго, вече си стъпил на земята.
В очите на Фаулър отново се бе появило нещо — гняв, омраза или по малко от двете. Каквото и да бе, помисли Харди, беше по-добре от нищо.
— Много ни помогна, Дизмъс, благодаря ти — Джейн поне сдържаше гласа си.
Фаулър се изправи.
— Не ми казвай, че не ми се иска да я върна обратно. Ти не знаеш…
Харди кимна.
— Прав си, Анди, не знам. Онова, което знам обаче, е, че никога не си имал шанс да си я върнеш обратно, защото преди всичко никога не си я притежавал.
— Какво си мислиш, че ще постигнеш с това, Дизмъс? — попита Джейн.
— Всичко е наред, скъпа — успокои я Фаулър.
Харди продължи:
— Точно така, всичко е наред. Питаш какво постигам ли, Джейн? Не знам. Може би започва малко да ми писва да превивам гръб тук, докато негова светлост съдията се рее из облаците — той се обърна към клиента си. — Анди, съжалявам, но ти не си някой трагичен герой. Не мога просто да си седя тук и да те гледам как се съсипваш заради някаква приказка, съчинена от теб самия, която успя да унищожи всичко, за което се бе трудил — Харди смекчи тона си, сложи ръка на гърба на Фаулър. — Жената е мъртва, Анди. Няма да се върне. Време е да се събудиш и това е сигналът да го направиш.
Дейвид Фримън, прочутият адвокат, заемаше централното място в обвинението и Елизабет Пулиъс го знаеше. Дотук бяха установили без всякакво съмнение, основателно или друго, че Анди Фаулър е бил съсипан от Мей, че е наел частен детектив, за да разбере защо е престанала да се вижда с него, че е открил, че се е влюбила в Оуен Неш или се е правела, че го обича, и че е продължил да следи действията на Неш през следващите няколко месеца до убийството му.
Почти на всичките си познати — освен на Гари Смит — не беше казал истината, всъщност, направо ги бе излъгал за Оуен Неш. Знаел е къде се намира пистолета на яхтата и отпечатъците му бяха върху него. Беше отличен ветроходец и би могъл с лекота да докара „Елоиз“ и да я върже, след като се стъмни, дори и в бурно море.
Въпреки, че всичко това беше установено, Харди все още си мислеше, че на съдебните заседатели ще им е трудно да поискат смъртна присъда, особено, ако самият Фаулър дадеше показания (в случай, че Харди успееше да го убеди). Дотук всичко, което съдията бе извършил — няколкото невинни лъжи, повече или по-малко естественото любопитство да разбере защо любимият човек, както си бе представял, го бе изоставил, достоверното обяснение как отпечатъците се бяха озовали върху оръжието, с което беше извършено убийството — можеше да се обясни, надяваше се Харди, чрез неопровержимия факт, че просто бе искал да запази незаконната и срамна връзка в тайна.
Засега, вярваше Харди, нищо от това не показваше наличието на достатъчно „осъзната вина“, за да се потвърди обвинението и да се осигури присъда. Когато обаче Дейвид Фримън заемеше мястото си на свидетел, всичко щеше да се промени. Независимо от личната подкрепа на Фримън, положението щеше да се влоши. Беше готов да протестира на всеки въпрос, ако станеше нужда и ако съдебните заседатели го намразеха за това, така да бъде. Фактите от показанията на Фримън щяха да бъдат достатъчно уличаващи — искаше поне да се опита да попречи на интерпретирането им.
Пулиъс, която се правеше на приятелски настроена и почтителна, предпазливо разходи Фримън през някои вече установени показания, след което се насочи към събитията от миналия юни.
— Г-н Фримън, познавате ли обвиняемия?
— Да.
— От колко време?
— Познавам съдията от години — той дори не си направи труда да погледне към Харди.
— Бихте ли казали, че сте приятели?
— Поддържахме любезни професионални взаимоотношения. Не сме се виждали извънслужебно. Нещо като ние двамата с вас.
Той се усмихна. Тя се усмихна. На съдебните заседатели явно им хареса.
— Миналия юни във взаимоотношенията ви настъпиха ли промени?
— Да.
— Какви?
— Съдията ме нае.
Чоморо:
— Г-н Фримън, ние всички знаем, че обвиняемият е бил съдия в този съд. Но с оглед на точността, моля обръщайте се към г-н Фаулър или по име, или с „обвиняемия“.
Фримън каза, че е по навик и се извини.
— И за какво ви нае г-н Фаулър?
— Да защитавам Мей Шин, която беше обвинена в убийството на Оуен Неш…
Чукчето на Чоморо се стовари с трясък. Харди потисна усмивката си. Браво, Дейв, помисли си той.