— Не е „ча-ча-ча“, Диз. Дърпай, ако обичаш!
Харди задърпа и акулата се показа от водата, бавно и тежко. Насочи я към количката. Изчака, докато Пико се измъкне от басейна.
— Спомних си едно стихотворение — каза Харди: — „Зиме и лете, пролет и есен, винаги, когато си гол, изглеждаш като топка за баскетбол.“
Без да му обръща внимание, Пико понечи да вземе чашата си с кафе.
— Трябва ли да търпя подобни обиди от някой, който ми изпива кафето?
— Кафе ли имаше?
— И малко бренди. Убива неприятния вкус.
Тръшнаха акулата по гръб. Пико отиде до кабинета си и миг по-късно излезе със скалпел в ръка. Направи прорез нагоре по търбуха на акулата, чак до хрилете и разтвори стомашната кухина. Отряза парченце месо и го поднесе към Харди.
— Искаш ли малко суши1?
Търбухът клокочеше. Харди се надвеси над количката, като внимаваше да не закрива светлината, докато Пико реже. Той пъхна ръце в корема и започна да вади разни неща: две или три малки рибки, дървена отломка, гумена топка, консервена кутия.
— Ядат боклуци — промърмори Лико.
— Остави храната настрани — отвърна Харди.
Пико отново се протегна и извади нещо, което приличаше на морска звезда. Той го вдигна нагоре и озадачено го заоглежда.
— Какво е това? — попита Харди.
— Не знам. Прилича на… — После Пико изкрещя така, сякаш го беше ухапало, отскочи назад и хвърли нещото на пода.
Харди се приближи да го огледа.
Отчасти смляно и покрито със слуз, все още обаче можеше да се познае какво точно е било — човешка ръка, откъсната от китката, показалецът липсваше, а на кутрето имаше пръстен с морскозелен нефрит.
2
Харди очакваше, че момчетата в синьо първи ще се появят на сцената. Вероятно щяха да се познават от „Шамрок“, където полицията се отбиваше достатъчно често, за да всява респект. Понякога в ирландския бар става малко напечено и не е зле силите на реда да се появяват от време навреме, за да напомнят на постоянните посетители, че трябва да се поддържа определен минимум благоприличие.
Близо девет години Харди бе работил като барман редовна смяна в „Литъл Шамрок“. Беше се върнал в прокуратурата едва преди четири месеца, след като се бе родила Ребека и двамата с Франи се бяха оженили.
Харди и някогашният му шеф, настоящ приятел, партньор и шурей, Моузес Макгайър бяха двете всяващи здрав разум ръце със сопата от кентъкийски ясен, която висеше зад бара под касата. Макгайър, доктор по философия, собственоръчно на два пъти беше изхвърлял хора през витрината на „Шамрок“. В повечето случаи насилственото излизане бе, по стар западен обичай, през люлеещите се двойни врати. Нито Харди, нито Моузес бързаха с гоненето — никой добър кръчмар не бързаше — но и двамата от време навреме бяха чувствали нужда от помощта на кварталните ченгета. „Шамрок“ не беше „място за ченгета“ и на момчетата от участъка им бе трудно да си поръчат нещо за пиене, ако се отбиеха в свободното си време.
Харди стоеше вътре във входа на Аквариума. Черно-бялата кола спря, прожекторът отгоре й обходи внимателно фасадата на сградата. Беше 2:15 на едно тъмно като в рог утро, а от улицата до входа имаше двайсетметров зациментиран открит участък. Харди не ги винеше за предпазливостта. Излезе навън.
Заобиколиха отзад, зад аквариумите и влязоха във влажното преддверие. Окъпани в мъждивата зеленикава светлина, двете ченгета следваха Харди през гъргоренията и клокоченията на Аквариума. Наистина ги познаваше — Дан Соупър и Боби Варела, защитник и нападател. Харди си помисли, че те тримата ставаха за парад: потриването на кожа, попляскването на кобур, тропота на тежки обувки, дрънченето на белезници и ключове — ченгетата не бяха облечени за засада. Това напомни на Харди за дните, които той самият бе прекарал в силите на реда, за това как двамата с Ейб Глицки обикаляха района си.
Тогава беше съвсем друг човек. Сега се чувстваше по-стар, почти покровителствено настроен към тези ченгета. Патрулирането бе началото.
Влязоха в онова, което Харди наричаше вестибюл. Пико си бе облякъл поло и спортно сако, при все че надолу още си беше по бански гащета. Той гледаше с празен поглед право напред, седнал на края на басейна до количката с акулата.
— Намери ли още нещо? — попита Харди.
Пико се надигна от ръба на басейна, като хвърли смразяващ поглед към Харди. След предисловието, Варела се приближи към ръката, която все още лежеше там, където Пико я бе захвърлил.
— На това ли ви прилича?
— Това е — отвърна Харди.
— Откъде взехте тази акула? — попита Соупър. — Хей, Боби! — Варела ръчкаше ръката с един молив. — Остави я, ако обичаш!
1
Суши — традиционно японско ястие, приготвено от сварен ориз, водорасли, сурова риба и подправки. — Б.пр.