„Някъде сутринта. Беше вторник, струва ми се.“
„Шестнайсети?“
„Ако тогава е било вторник, да. Беше в кабинета си в южен Сан Франциско…“
Той изчака до седем и половина, най-дългите деветдесет минути в живота му. Фарис обаче явно не оцени жеста.
— Какво, по дяволите, има, Харди? Колко е часът?
Той му каза, извини се, обясни.
— Наистина открих нещо. Не искам да те подлагам отново на всичко това, да ти давам друг заподозрян, за когото да се тревожиш, но мисля, че намерих място, откъдето най-накрая могат да се извлекат някакви веществени доказателства. — Харди му обясни за предположенията си относно записите. — Моля те, кажи ми, че още ги пазиш.
— Трябва да ги пазим — отвърна Кен — държим ги шест месеца.
— Значи още имате онези от юни?
— Не знам. Има ли шест месеца? Още не съм се събудил напълно.
— Искам да прегледам последните две седмици от юни, всички разговори, които Неш е водил от кабинета си.
Фарис като че ли се прозяваше. Е, беше се събудил.
— Това ли е всичко? Защо не вземеш да ги прослушаш всичките, като си се захванал?
Харди можеше да преглътне една малка подигравка, ако това щеше да му осигури каквото искаше. Изчака.
— Майната му — въздъхна Кен — защо не? Търсиш ли нещо конкретно?
— Да, но предпочитам да не го издавам точно сега.
— Питам, защото всичко се картотекира. Няма да ти се наложи да слушаш всички записи, ако знаеш кого търсиш — вече приличаше повече на себе си. — Знам, че цялото това записване изглежда като малко излишни предохранителни мерки, но ние работим в сферата на високите технологии. Шпионажът си съществува наистина. Хората сключват устни договори с мен или Оуен за нещо. Искаме да сме застраховани.
— Няма нужда да ми обясняваш нищо. Къде държите записите?
— Те са в Саут Сити във фабриката. Имаме си склад — Фарис пак въздъхна. — Предполагам, че това не може да почака до, да кажем, работното време утре сутринта, нали?
Дороти отби и подкара колата нагоре към хълмовете, отдалечавайки се от океана. Чистачките се движеха бързо по плоското предно стъкло на старата камионетка. Прозорците от двете страни бяха свалени с по сантиметър, за да служат като размразители. И двамата с Джеф бяха облечени с анораци. Парното не работеше. Пътуването до Санта Круз от Сан Франциско по магистрала едно им беше отнело малко повече от час и се предполагаше, че трябва да бъдат в кисело настроение. Дороти си свали още прозореца и протегна ръка навън, за да хване дъждовните капки.
— Не мисля, че някога отново бих могла да намразя дъжда.
— Може би трябва да се преместим в Орегон.
— Тиера дел фуего — каза тя. — Както чувам, там не спирало да вали.
Бяха използвали вчерашната буря като извинение, за да останат вкъщи цял ден, като само се гушкаха, топлеха и се наслаждаваха един на друг. Когато Харди се беше обадил, бяха готови да излязат. Не, че умираха да го направят, но имаше някакво предизвикателство.
— Трябва да ме запознаеш с този твой приятел Харди. Каква страхотна идея!
— Е, той не ми е точно приятел. Той е източник.
— Ако си спомняш и аз ти бях източник за материала с гаранцията.
— Но си по-хубава от него. Е, малко по-хубава.
Дороти го шляпна. Колата поднесе и тя я изправи. Караха през един гъст боров участък нагоре след университетското градче. По средата на улицата се стичаше кафява река. Имаше по една къща на всеки стотина метра.
— Мисля, че току-що подмина нашата улица — отбеляза Джеф. — Плюс, дето каза, че досега ще ти е хрумнало нещо.
Тя спря колата и погледна към надписа на улицата зад нея. Направи обратен завой.
— Наистина ми хрумна — каза тя, — само не знам защо все аз трябва да мисля за всичко.
Джеф сложи ръка на крака й.
— И аз мисля за някои неща.
Дороти се усмихна, погледна надолу и сложи ръката си върху неговата, като караше само с другата. Стисна я.
— Да, вярно.
Въпросът беше как да ги накарат да говорят.
Лен и Карл не си бяха у дома — били отишли в спортната зала, помпали мускули заедно. Правели го всяка сутрин, обясни майката на Карл. Било като религия за тях. И двамата били много дисциплинирани момчета, много организирани. Лен бил тазгодишният победител в конкурса за мистър Северна Калифорния, а Карл щял да се явява в Санта Моника точно след Нова година за прослушването за „Голдс Джим“.
Тримата, Джеф, Дороти и г-жа Франк седяха в кухненския бокс — чисто нов дървен под, обичайната дъбова маса, инкрустирано стъкло по прозорците. Пиеха билков чай и г-жа Франк беше изрязала някакъв талашит под формата на сладки. Старата викторианска къща, наскоро боядисана, беше безупречно подредена. Навсякъде имаше нови килими, окачени в рамки гравюри по стените, антики.