Знаеше, че не това е правилният подход. Работата му беше да осъжда хора, нарушили закона. Дали бяха извършили нещо, което той смяташе за престъпление, бе спорно.
Беше и новоназначен, взет единствено, защото все още му бяха останали няколко приятели, като например помощник главния прокурор Арт Драйсдейл. Освен това подозираше, макар да не знаеше със сигурност, че бившият му тъст, съдия във Върховния съд, Анди Фаулър, също бе казал няколко добри думи за него.
Не беше упражнявал активно право от десет години. Работил бе като барман, продължаваше все още да бъде съсобственик в „Шамрок“ и всъщност не можеше да очаква хора, направили кариера в криминалното право, да отстъпват встрани, за да може новодошлият да прибира горещите дела.
Разбира се, дори и да се занимаваше с убийства — забавната страна на нещата — болшинството от тях бяха дела „без човешки жертви“. Един твърде уместен термин. Отрепки се избиваха помежду си за неща, които биха могли да се нарекат смехотворни — те и си бяха смехотворни, — ако не се оказваха с толкова трагични последствия.
Сутринта Харди бе заварил Арни Тиано и Елизабет Пулиъс да се превиват от смях в коридора:
— … и този нещастен кучи син, жертвата, Лайън, се опитва да сложи някакви джанти на онази кола, всичко става посред бял ден. Колата си е негова. Червена, стар форд. Извършителят, Джърмейн, го вижда, излиза навън и го пита какво си мисли, че прави, като бърника из неговата, т.е. на Джърмейн, кола, която обаче всъщност е паркирана зад ъгъла. Явно много си е приличала с колата на Лайън. Същият модел, червена и изобщо. Но Джърмейн се е наквасил до козирката и не вижда добре, а Лайън му отвръща, я чупката, това си е моята кола, което си е и така. Обаче Джърмейн влиза вътре и излиза с пистолет, а Лайън го пита: „Кво бе, да не би да ме гръмнеш?“ Джърмейн му отвръща: „Да“ и му пуска четири куршума.
Пулиъс вие:
— А стига бе!
— Кълна се в Бога, искам да кажа, десетина свидетели висят на тротоара, обаче онзи тип просто гръмва Лайън, прибра се и си ляга да подремне, което и правеше, когато пристигнахме там.
И двамата, и Елизабет и Арни се смеят, смеят, смеят.
Но беше по-добре от това да си барман.
Не, че в последното имаше нещо лошо. Работата зад бара означаваше живот без усложнения и стресови ситуации. Гордееше се с начина, по който смесваше напитките, сприятеляваше се с всички, движеше се като насън.
После изведнъж това вече не му беше достатъчно. Изобщо не му беше достатъчно. След като наруши ежедневието си веднъж, опитвайки се да помогне на семейство Кокрън и втори път, опитвайки се да спаси собствения си живот, той осъзна, че се е променил. Оцеляването не беше достатъчно. Беше се влюбил. Новата му жена сега имаше дете, към което той се отнасяше като към свое, нищо, че не беше.
Той отново имаше бъдеще, а не поредица от дни с полузамаяна от бира глава. Изненада се колко приятно бе усещането.
Времето зад бара започна да му тежи. Редовните клиенти, свалките, глупавите ирландски сбивания заради игра на стрелички или заради това дали Джеймсън бил по-добър от онзи протестантски пикльо Бушмилс. Все едно и също, едно и също, пиянски спорове, натоварени с дълбокомислие, което никога не издържаше критичния анализ на следващия изгрев.
Затова, обратно към закона, към истинската работа, към нещо, което искаше да подхожда на новия живот, който градеше.
А и Франи отново беше бременна.
4
„Съдебна медицина“ беше в същата сграда, в която работеше и Харди, на партера. За да се вкарват количките с трупове, имаше удобен вход откъм паркинга. Зяпачите можеха да влизат, без да бъдат претърсвани, без да минават през детекторите на задния вход на Съдебната палата.
Харди седеше на един от жълтите пластмасови столове в преддверието. Беше четири и половина, а той трябваше да се срещне с адвоката на Езми в пет в неговия офис, така че си пое дълбоко въздух и реши да отиде и да провери за ръката.
Мъжът зад гишето бе едно от онези редки чудеса в сферата на обслужването. На около двайсет и пет години, Сиксто носеше връзка и спортен панталон, решеше косата си, говореше английски любезно и с учудваща граматическа педантичност. Истинско чудо.
— Не мисля, че са открили нещо, г-н Харди — каза той. — Не беше добър ден. Понеделниците никога не са.
— Натрупа се работа от събота и неделя ли?
Сиксто кимна.
— Две убийства. А и това отвратително нещо. Какво им става на хората? — на това нямаше как да се отговори, а и Сиксто не очакваше отговор. — Така че, съмнявам се, че са стигнали до ръката, но ще ви държа в течение, става ли? Ще ви се обадя.