На Док статията не му се стори нищо особено, но явно се бе оказала достатъчна, за да предизвика обаждането на някакъв лейтенант от отдел „Убийства“ до самия шеф на полицията, Дан Ригби, който на свой ред я бе сметнал за достатъчно важна, за да обезпокои Док в дома му, преди още да си беше изпил кафето. Петнайсет минути по-късно телефонът отново бе иззвънял, този път беше Джон Страут, шефът на медицинската експертиза, за да го попита каква, по дяволите, е тази история за убийство.
Драйсдейл си беше помислил, че просто ще изтича до долу и ще каже на Харди да си затваря устата, но Док бе обещал на Ригби, че лично ще се заеме с въпроса, така че ето го тук.
Дороти натисна интеркома и миг по-късно Харди влезе. Док си го спомняше. Беше го приветствал в отдела — формалност, която педантично спазваше. Тогава Док се бе почудил как Драйсдейл бе намерил свободно място за бял.
Във всеки случай Харди не беше някой младок. За втори път работеше в прокуратурата. Трябваше да е по-наясно с нещата.
— Не сядай, Харди. Няма да те задържам — Док запрелиства набързо досието му. Без да вдига поглед, каза: — Както виждам, имаш седемнайсет специално назначени предварителни изслушвания.
— Да, сър, горе-долу толкова.
— Точно толкова са, според досието ти. Пропускам ли някое?
— Не съм ги броил.
— Може би не заслужава да си губиш времето с предварителните изслушвания.
Харди стоеше в класическа стойка „свободно“.
— Заради статията е — не беше въпрос.
— Точно така. Заради статията.
— Цитатът е вън от контекста.
— Непрекъснато се случва. Чудя се защо си сметнал за уместно изобщо да обсъждаш въпроса с пресата.
— Аз намерих ръката. Помислих, че репортерът проявява чисто човешки интерес.
— Явно си сбъркал. Изглежда, че си се поизсилил.
— Да, сър, така изглежда.
— Затова инструктирах г-н Драйсдейл да ти препрати повече предварителни изслушвания. За нас е важно прокурорите ни да работят върху делата, които са им възложени, ясно ли е?
— Да, сър.
— И г-н Драйсдейл е този, който има грижа за възлагането им.
— Да, сър.
— Би била добра политика и добра привичка за теб самия, ако предхождаш всякакви коментари, които някога правиш пред репортер, с думите: „Изявлението е неофициално“. Разбра ли?
Харди кимаше и се съгласяваше, докато не го освободиха.
При все, че Харди не го харесваше, Арън Иънс беше свестен, дори многоуважаван адвокат. В отговор на онова, което бе приел като възмутително предложение от страна на Харди, той беше подал иск да се явят пред съдия от Върховния съд, вместо пред общински, още преди самото предварително изслушване, на което трябваше да се реши дали предложението на Харди ще остане в сила. От любезност, Харди се бе съгласил с иска.
Сега се намираха в съдебната зала на съдия Анди Фаулър и Езми Айела стоеше на подсъдимата скамейка до Арън Иънс. Беше облечена в опъната по тялото синя ластична рокля, която започваше сантиметри над зърната на гърдите й и свършваше четири пръста под чатала й. Косата й беше изправена и боядисана в червеникав оттенък, който не се срещаше никъде в природата.
— Г-це Айела — казваше съдията, — фактите по това дело изглежда сами говорят за себе си, но преди да се произнеса, искам да чуя от вас самата, че вие лично не сте заинтересувана дали кражбата в особено големи размери, в която сте обвинена, ще бъде сведена от углавно престъпление до простъпка.
Езми стоеше мълчаливо с ръка на устата.
— Г-це Айела!
— Не мислех, че й задавате въпрос, ваша светлост.
Фаулър се обърна към Арън Иънс, хвърли поглед и към Дизмъс Харди, който стоеше отдясно на Иънс, после отново продължи, като погледна право към Езми.
— Г-це Айела, съдът ви нарежда да говорите. Чувате ли ме ясно?
Жената кимна.
— Ако обичате, бихте ли използвали думи? Ясно ли ме чувате?
— Да, сър.
— Ваша светлост, клиентката ми…
Фаулър вдигна длан нагоре.
— Г-н Иънс, говоря директно с вашата клиентка, ясно ли е? — без да чака отговор, съдията продължи: — Сега, г-це Айела, положението ви не е за завиждане. Трябва да ви кажа, че обвинението в кражба в големи размери е нещо много сериозно. Ако ви осъдят, няма да се разминете само с глоба, има вероятност, доста голяма вероятност — да отидете в затвора. Разбирате ли?
Ръката се отдръпна от устата й.
— Да, сър.
— Това не ви ли интересува?
Тя повдигна рамене.
— Няма значение.
— Няма значение дали ще отидете в затвора, така ли?
Езми отново повдигна рамене.