Той се отмести, за да избегне удара, прехвърли плаща над главата на бика, а сабята му, блеснала под прожекторите, описа същата крива линия.
Това беше pase natural бикът отново се устреми и Мануел вдигна плаща за paso de pecho. Стъпил здраво, той остави бика да мине покрай гърдите му под вдигнатия плащ. Мануел отметна глава назад, за да избегне бандерилите, които се удряха една в друга. Топлото, черно тяло докосна гърдите му.
„Дяволски близко!“ — помисли си той.
Сурито, който се беше облегнал на оградата, веднага каза нещо на циганина, който взе един плащ й се затече към Мануел. Сурито нахлупи ниско шапката си и загледа към Мануел на арената.
Той отново беше срещу бика, отпуснал плаща наляво. Бикът, навел глава, гледаше неговата muleta.
— Ако това го правеше Белмонте, щяха да пощуреят от възторг — каза човекът на Ретана.
Сурито не отговори. Той гледаше Мануел, застанал по средата на арената.
— Откъде ли шефът е измъкнал тоя? — продължи другият.
— От болницата.
— Изглежда, скоро пак ще отиде там. Сурито се обърна към него.
— Чукни тук — посочи той оградата.
— Аз само се шегувах.
— Чукни на дърво.
Човекът на Ретана се наведе и чукна три пъти. — Гледай — каза Сурито.
Под светлините, в средата на арената, Мануел беше коленичил срещу бика; той вдигна своята muleta с две ръце и бикът връхлетя срещу него, с вирната опашка.
Мануел се изви настрани, за да избегне удара, и когато бикът отново се хвърли към него, завъртя плаща в полукръг и животното падна на колене.
— Та той е матадор от класа! — възхити се човекът на Ретана.
— Не, не е — каза Сурито.
Мануел се изправи — с плаща в лявата ръка и рапира в дясната, той прие с поклон аплодисментите, които долетяха от тъмния амфитеатър.
Бикът се изправи на крака и зачака с наведена глава.
Сурито каза нещо на двама други младежи от куадрилята, те изтичаха на арената и застанаха с плащовете си зад Мануел. Сега зад него имаше четирима души. Ернандес го бе последвал, още когато излезе с плаща в ръка. Фуентес, висок и строен, застанал спокойно, наблюдаваше флегматично, притиснал плаща до себе си. Когато излязоха и другите двама, Ернандес им направи знак да застанат по един от всяка страна. Пред бика беше само Мануел.
Той направи знак на останалите да се отдалечат. Те отстъпиха малко по-назад. Забелязаха, че лицето му е бледно и обляно в пот.
Не знаеха ли, че трябва да стоят настрана? Бикът можеше да забележи плащовете им, сега, когато беше готов и омаломощен. Защо се месеха — и без това не му беше лесно.
Бикът стоеше разкрачен и гледаше плаша. Мануел прехвърли плаща в лявата си ръка. Бикът не откъсваше очи от него. Той стоеше тромаво на краката си. Отпуснал беше глава, но не достатъчно ниско.
Мануел вдигна плаща, за да го подразни. Той не се помръдна. Само проследи движението с очи.
„Станал е оловен — каза си Мануел. — Стои разкрачен. Готов е. Вече ще го улуча.“
Той мислеше с жаргона на бикоборците. Понякога имаше нещо на ум, но не си спомняше съответния термин — тогава не можеше да оформи мисълта си. Инстинктът му и придобитите рефлекси работеха автоматично, а мисълта му — бавно, защото търсеше съответните думи. Той знаеше всичко за биковете. Нямаше нужда да мисли за тях. Просто правеше онова, което трябваше да направи. Очите му забелязваха какво става, а тялото му правеше необходимите движения без помощта на мисълта. Ако мислеше, би било свършено с него.
И сега, застанал срещу бика, той забелязваше редица неща едновременно: срещу него бяха рогата, единият разцепен, другият гладък и остър, той трябваше да застане с хълбок към левия рог, да се устреми напред с бързо и отсечено движение, да отпусне плаща надолу, така че бикът да наведе глава, да се пресегне над рогата и да забие острието чак до ефеса в онова място, което е голямо колкото монета от пет песети и се намира точно зад врата, между силно изпъкналите плешки. Трябваше да направи всичко това и после да се отдръпне, като мине пак между рогата. Съзнаваше, че трябва да направи всичко това, но мисълта му бе само от две думи: „Corto y derecho“.
Corto y derecho — повтаряше той, надипляйки своята muleta.
Бързо и отсечено — corto y derecho. Той изтегли рапирата от плаща, застана ребром към разцепения ляв рог, отпусна плаща до себе си, така че той се кръстоса с дясната му ръка, държаща рапирата, погледът му се плъзна по дължината на острието на равнището на очите, той се повдигна на пръсти и се прицели между изпъкналите плешки на бика.
Corto у derecho — и той се устреми към животното.
Усети тласък и разбра, че полита във въздуха. Докато бикът го прехвърляше, той продължи да натиска рапирата, но тя се изтръгна от ръката му. Той падна на земята и бикът се озова над него. Проснат на земята, Мануел започна да рита муцуната на бика с ескарпините си. Риташе, риташе го отново, а бикът не го оставяше, не можеше да го улучи от възбуда, блъскаше го с глава и забиваше рогата си в пясъка. Подобно на жонгльор, който с краката си държи топка във въздуха, Мануел пречеше на бика да забие рогата си в него.