— Благодаря — каза той. — Благодаря. Мизерници такива! Ах, какви мизерници бяха те! Мръсни мизерници! Тичешком подритна една възглавница.
Ето го бика. Стои си като преди. Ще видиш ти, мизерник такъв!
Мануел залюля плаща пред черната му муцуна.
Напразно.
Не щеш? Добре! Той пристъпи до него и заби острия връх на рапирата във влажната му муцуна.
Бикът връхлетя, той отскочи назад, препъна се в една възглавница и почувствува, че единият рог се забива в хълбока му. Той сграбчи рога с две ръце, влачеше се назад, понесен от бика, и държеше рога здраво, за да не се забие по-навътре. Бикът го подхвърли и той бе в безопасност. Лежеше неподвижен. Всичко беше наред. Бикът бе отминал.
Той се изправи и се закашля. Чувствуваше се смазан, убит. Мизерници такива!
— Рапирата! — извика той. — Дайте ми плаща! Фуентес се приближи с плаща и рапирата. Ернандес сложи ръка на рамото му.
— Вървете в болницата! — каза той. — Не ставайте глупак!
— Махай се! — каза Мануел. — Върви по дяволите? Той се освободи от него. Ернандес сви рамене. Мануел изтича към бика.
Той стоеше тромав, неподвижен.
Ще видиш ти, мизерник такъв! Мануел изтегли рапирата от увитата около й muleta, прицели се и се хвърли напред. Почувствува, че острието влиза навътре. Чак до ефеса. По пръстите му, опряни в раната, бликна топла кръв. Той беше цял полегнал върху бика.
Животното се олюля, той почувствува, че то се свлича под него и отстъпи назад. Бикът бавно се повали настрана и изведнъж четирите му крака щръкнаха във въздуха.
Мануел вдигна ръка към тълпата. По дланта му се стичаше топлата кръв на бика.
Мизерници такива! Той искаше да заговори, но се закашля. Нещо горещо го задавяше. Озърна се наоколо за плаща. Трябваше да отиде да поздрави президента. По дяволите президента! Той седна на пясъка, загледан пред себе си. Гледаше бика. Четирите му крака стърчаха във въздуха. Дебелият език, провиснал навън. Някакви животинки пълзяха по корема и между краката му. Там където космите бяха по-редки. Мъртъв бик. По дяволите бикът! Да вървят всички по дяволите! Опита се да стане на крака, но се закашля. Отново приседна и продължи да кашля. Някой се приближи и го вдигна.
Понесоха го през арената към лазарета; носеха го тичешком по пясъка. Спряха за миг пред вратата, защото мулетата тъкмо влизаха, после минаха по тъмния проход. Задъханите мъже изкачиха стълбата и го сложиха да легне.
Чакаха го хирургът и други двама, облечени в бяло. Сложиха го на масата. Усети, че му разрязват ризата. Мануел се чувствуваше изморен. Нещо отвътре изгаряше гърдите му. Закашля се и те му сложиха нещо на устата. Всеки беше погълнат от работата си.
Електрическата светлина блестеше право в лицето му. Той затвори очи.
Дочу тежки стъпки по стълбата. След това престана да ги чува. До него достигна далечен шум. Това беше тълпата. Нищо. Някой друг ще убие втория му бик. Бяха разрязали цялата му риза. Докторът му се усмихна. А ето и Ретана.
— Здравей, Ретана! — поздрави го Мануел… Не можеше да чуе гласа си.
Ретана му се усмихна и каза нещо. Мануел не можа да го чуе.
Сурито стоеше до масата и надвесен гледаше мястото, около което работеше докторът. Беше в пикадорския си костюм, но без шапка.
Сурито му каза нещо. Мануел не можа да чуе какво.
Сурито заговори на Ретана. Единият от мъжете в бяло се усмихна и подаде на Ретана ножица. Ретана я даде на Сурито. Сурито каза нещо на Мануел. Той не можа да го чуе.
По дяволите операционната маса! Беше лягал не на една операционна маса. Нямаше да умре. Ако умираше, щеше да има свещеник.
Сурито му разправяше нещо. Вдигна ножицата.
Ето какво било. Щяха да отрежат неговата coleta. Щяха да му отрежат плитката.
Мануел се изправи и седна на операционната маса. Докторът отстъпи назад, разгневен. Някой го сграбчи и го задържа.
— Може ли такова нещо, Манос! — каза той. Изведнъж чу ясно гласа на Сурито.
— Няма нищо — каза Сурито. — Не бой се. Само се шегувах.
— Бях във форма — продължи той. — Просто не ми провървя. Това е всичко.
Мануел се отпусна, назад. Бяха сложили нещо на лицето му. Всичко това му беше познато. Той вдъхна дълбоко. Почувствува се много изморен. Много, много изморен. Свалиха маската от лицето му.
— Бях във форма — продължаваше Мануел със слаб глас. — Бях в много добра форма.
Ретана погледна Сурито и тръгна към вратата.
— Ще остана с него — каза Сурито. Ретана вдигна рамене.
Мануел отвори очи и погледна към Сурито.
— Кажи, Манос, не бях ли в добра форма? — настояваше той.
— Да, разбира се — съгласи се Сурито, — ти беше в много добра форма.
Асистентът сложи маската на лицето му и Мануел пое дълбоко дъх. Сурито стоеше и гледаше. Беше му неловко.