— На Вилялта плащаш седем хиляди — възрази Мануел.
— Не си Вилялта.
— Знам.
— Той пълни касата, Маноло — поясни Ретана.
— Така е. — Дай ми триста — каза той и стана.
— Добре — съгласи се Ретана. Той бръкна в чекмеджето за лист хартия.
— Мога ли да получа петдесет сега? — попита Мануел.
— Разбира се — каза Ретана. Той извади от портфейла си банкнота от петдесет песети и я разгъна на писалището.
Мануел я взе и я сложи в джоба си.
— А куадриля6? — запита той.
— Ще бъдат момчетата, които редовно излизат на вечерните представления — бе отговорът. — Не са лоши.
— А пикадорите какви са?
— Не са нещо особено — призна Ретана.
— Трябва ми поне един добър пикадор.
— Добре — съгласи се Ретана. — Но ще си го наемеш сам.
— С тези пари! — възнегодува Мануел. — Мога ли от шестдесет дурос7 да заделям и за куадриля?
Ретана не отговори, само изгледа Мануел, застанал от другата страна на писалището.
— Знаеш, че ми трябва един добър пикадор. Ретана не отговори, само го изгледа равнодушно.
— Не е право — каза Мануел.
Ретана продължаваше да го наблюдава. Беше се облегнал назад и изглеждаше далечен.
— Имаме постоянни пикадори — ограничи се да каже той.
— Знам. Знам какви са постоянните ви пикадори. Ретана не се усмихна. Мануел разбра, че въпросът е приключен.
— Не искам нищо повече от другите — опита се да го убеди Мануел. — Искам, като изляза на арената, да съм сигурен в удара си. Нужен ми е само един добър пикадор.
Той говореше на човек, който вече не го слушаше.
— Ако искаш нещо допълнително — каза Ретана, — наемаш сам. Ще излезе редовната куадриля. А ти можеш да доведеш, колкото си искаш пикадори. Клоунадата свършва в десет и половина.
— Добре. Щом така мислиш.
— Така мисля — потвърди Ретана.
— Ще се видим утре вечер — каза Мануел.
— Ще бъда там.
Мануел вдигна куфара и си тръгна.
— Затвори вратата — извика след него Ретана.
Мануел погледна назад. Ретана седеше наведен над някакви книжа. Мануел плътно затвори вратата и ключалката щракна.
Той слезе по стълбите, мина през вратата и се намери на улицата, под палещото слънце. Беше много горещо и светлината, отразена от белите сгради, дразнеше очите му. Тръгна по сенчестата страна на стръмната улица, в посока към Пуерта дел Сол. Чувствуваше сянката хладна и осезателна като течаща вода. На пресечките изведнъж го облъхваше топлина. Между минувачите Мануел не видя ни един познат.
Малко преди Пуерта дел Сол той свърна в едно кафене.
Вътре беше спокойно. Имаше неколцина мъже, насядали около масите до стената. На една маса четирима души играеха карти. Повечето се бяха облегнали на стената и пушеха, а пред тях стояха празни чаши кафе и коняк. Мануел прекоси дългото помещение и влезе в стаичката в дъното. На масата в ъгъла спеше един човек. Мануел седна.
Келнерът влезе и застана до него.
— Виждали ли сте Сурито? — запита го Мануел.
— Беше тук преди обед — отговори келнерът. — Няма да се върне преди пет.
— Кафе с мляко и чаша коняк — поръча Мануел.
Келнерът се върна с поднос, на който имаше голяма чаша за мляко и друга за коняк. В лявата си ръка държеше бутилка. Постави всичко на масата, а момчето, което го следваше, наля кафе и мляко от две лъскави кани с дълги дръжки.
Мануел свали шапката си и келнерът забеляза неговата плитка, обърната и прикрепена напред върху главата му. Той намигна на момчето, докато наливаше коняка в малката чашка до чашата с кафето. Момчето с любопитство се взря в бледното лице на Мануел.
— На нашата арена ли ще излезете? — запита келнерът, докато запушваше бутилката.
— Да — каза Мануел. — Утре.
Келнерът продължаваше да стои, опрял бутилката до бедрото си.
— В клоунадата ли? — запита той.
Момчето се почувствува неудобно и погледна настрани.
— Не. В редовното.
— Мисля, че бяха сложили Чабес и Ернандес — каза келнерът.
— Не. Мен и още един.
— Кой? Чабес или Ернандес?
— Мисля, че Ернандес.
— Какво се е случило с Чабес?
— Ранен е.
— Кой ви каза?
— Ретана.
— Ей, Луи — подвикна келнерът към съседната стая. — Чабес бил cogido8.
Мануел махна обвивката на бучките захар и ги пусна в чашата. Разбърка кафето и го изпи. Беше сладко и горещо — дойде му добре на гладен стомах. Изпи и коняка.
— Още една чаша — каза той на келнера.
Келнерът отпуши бутилката и напълни чашата му така, че преля в чинийката. До масата се бе приближил още един келнер. Момчето си беше отишло.