— Тежко ли е ранен Чабес? — обърна се вторият келнер към Мануел.
— Не знам. Ретана не ми обясни.
— Много го е грижа — каза един висок келнер. Мануел не го бе забелязал досега. Сигурно беше току-що дошъл на работа.
— Тук, в Мадрид, за да успееш, трябва да си човек на Ретана — забеляза високият келнер. — Ако не си негов човек, по-добре тегли си куршума.
— Прав си — съгласи се другият, който се бе присъединил към тях. — Напълно си прав.
— Прав съм, разбира се. Знам го що за птица е — не говоря празни приказки.
— Та нали той издигна Вилялта — каза първият келнер.
— И само него ли! — добави високият. — Ами Марсиал Лаланда! Ами Насионала!
— Прав си — съгласи се ниският.
Мануел ги изгледа: стояха до масата му и приказваха. Той беше изпил втория си коняк. Бяха го забравили. Не се интересуваха от него.
— Истинско стадо камили — продължаваше високият. — Виждал ли си втория Насионал?
— Та нали го видях миналата неделя — отговори първият келнер.
— Същински жираф — каза ниският.
— Нали ти казах — все хора на Ретана.
— Още една чаша — каза Мануел. Докато те разговаряха, той бе пресипал в чашата си коняка, който келнерът бе разлял в чинийката, и го бе изпил.
Първият келнер механично напълни чашата му догоре и тримата излязоха от стаята, разговаряйки.
Човекът в ъгъла продължаваше да спи, опрял глава в стената. При всяко вдишване леко изхъркваше.
Мануел допи коняка си. И на него му се доспа. Беше твърде горещо да ходи из града. Освен това нямаше какво да прави. Искаше да се види със Сурито. Реши да поспи, докато го чака. Побутна с крак куфара под масата, за да се увери, че е там. Може би ще е по-добре да го сложи под стола до стената. Наведе се и го премести. След това се отпусна на масата и заспа.
Когато се събуди, един човек седеше на масата срещу него. Беше снажен мъж, с едри черти на лицето, мургав като индианец. Той седеше там вече от доста време. Бе дал знак на келнера да не се приближава и бе зачел вестник. От време на време поглеждаше към Мануел, който седеше, опрял глава на масата. Четеше с усилие, устните му безгласно изговаряха думите. Когато се умори, погледна към Мануел. Седеше отпуснато на стола, черното му сомбреро — нахлупено над очите.
Мануел вдигна глава и го погледна.
— Здравей, Сурито — каза той.
— Здрасти — отвърна снажният мъж.
— Бях задрямал. — Мануел потри чело с юмрук.
— И на мен тъй ми се струва.
— Как вървят работите?
— Добре. А твоите?
— Не особено.
Замълчаха и двамата. Пикадорът Сурито гледаше бледото лице на Мануел. Мануел гледаше грамадните ръце на пикадора, който сгъваше вестника, за да го сложи в джоба си.
— Ще ти поискам една услуга, Манос — каза Мануел. Маносдурос9 беше прякорът на Сурито. Винаги, когато го чуваше, той се сещаше за грамадните си ръце. Сега стеснително ги сложи пред себе си на масата.
— Да пием нещо — предложи той.
— Добре.
Келнерът се приближи, отдалечи се и отново се приближи. На излизане от стаята погледна назад към двамата мъже.
— Какво има, Маноло? — запита Сурито и остави чашата си на масата.
— Съгласен ли си да ми бъдеш пикадор утре вечер? Два бика — добави Мануел, като се взираше в Сурито, седнал срещу него.
— Не — каза Сурито. — Не пикирам.
Мануел сведе очи към чашата си. Точно такъв отговор беше очаквал; сега го получи. Да, получи го.
— Съжалявам, Маноло, но не пикирам. — Сурито заоглежда ръцете си.
— Добре.
— Стар съм вече — добави Сурито.
— Само питах.
— Утре във вечерното, така ли?
— Да, правех си сметката, че ако имам поне един добър пикадор, ще мога да се справя.
— Колко ще изкараш?
— Триста песети.
— Аз съм пикадор, а изкарвам повече.
— Знам. Изобщо нямах право да искам това от теб.
— Защо трябва да продължаваш? — запита Сурито. — Защо не отрежеш твоята coleta10, Маноло?
— Не знам.
— Почти колкото мен си на години.
— Не знам. Не мога да не продължавам, Манос.
— Напротив, можеш.
— Не мога да се откажа. Опитвал съм.
— Знам какво ти е. Но така не може. Трябва да се откажеш веднъж завинаги.
— Не мога. Освен това напоследък бях във форма. Сурито го погледна в лицето.
— Беше в болницата.
— Да, но точно когато ме раниха, бях в блестяща форма.
Сурито не отговори. Пресипа в чашата разления в чинийката коняк.
— Вестниците писаха, че никога не са виждали по-добра техника — каза Мануел.
Сурито го погледна.
— Знаеш, че когато съм във форма, наистина съм добър — продължи Мануел.
— Стар си вече — отвърна пикадорът.