— Не съм — възрази Мануел. — Ти си десет години по-стар от мен.
— За мен е друго.
— Не съм толкова стар.
Седяха и мълчаха. Мануел не сваляше очи от лицето на пикадора.
— Бях в чудесна форма, когато ме раниха — поде пак Мануел. — Трябваше да ме видиш, Манос — добави той с упрек.
— Не искам да те гледам — каза Сурито. — Изнервям се.
— Не си ме виждал напоследък.
— Виждал съм те колкото щеш.
Сурито погледна Мануел, избягвайки очите му.
— Трябва да се откажеш, Маноло.
— Не мога. Казвам ти, че сега съм във форма. Сурито се наведе напред, опрял ръце на масата.
— Слушай, утре вечер ще ти бъда пикадор и ако не ти потръгне, ще се откажеш. Разбрано? Съгласен ли си?
— Разбира се.
Сурито с облекчение се отпусна на стола.
— Трябва да се откажеш — каза той. — Никакво извъртане. Отрязваш твоята coleta и толкова.
— Няма да стане нужда. Ти само гледай. Не съм си изпял песента.
Сурито стана. Спорът го беше изморил.
— Трябва да се откажеш — аз сам ще отрежа твоята coleta.
— Няма — каза Мануел. — Няма да имаш случай. Сурито повика келнера.
— Хайде да вървим у нас.
Мануел посегна към куфара си под стола. Беше щастлив. Пикадор щеше да му бъде Сурито. Нямаше на света по-добър пикадор от него. Сега всичко беше просто и ясно.
— Хайде у нас да ядем — каза Сурито.
Мануел стоеше в patio de caballos11 и чакаше да завърши клоунадата. Сурито беше до него. Стояха в тъмното. Високата врата към арената беше затворена. Отгоре долетя вик, след това вълна от смях. Последва тишина. Мануел обичаше миризмата на обор. В тъмното патио миришеше на хубаво. Нов взрив от смях долетя от арената, а след това аплодисменти, продължителни аплодисменти, които дълго време не стихнаха.
— Виждал ли си ги? — чу се гласът на Сурито. Огромната му фигура се тъмнееше до Мануел.
— Не — отговори Мануел.
— Много са смешни — каза Сурито и се усмихна сам на себе си в тъмното.
Тежките крила на високата, двойна врата широко се отвориха. Мануел видя арената в рязката светлина на прожекторите, около й, в мрака, се извисяваше амфитеатърът. Двама души, облечени като скитници, тичешком и с поклони обикаляха арената, а зад тях трети, в ливрея с лъскави копчета, се навеждаше да събира шапките и бастуните, захвърлени на пясъка, за да ги запрати обратно в тъмнината.
Лампите в патиото светнаха.
— Ще яхна някое конче, докато събереш момчетата — каза Сурито.
Зад тях се чуха звънците на мулетата, които извеждаха на арената, за да извлекат мъртвия бик.
Хората от куадрилята, които бяха гледали комедията от пътеката между оградата и първия ред, закрачиха обратно, струпаха се под електрическата лампа в патиото и заприказваха. Хубав младеж, облечен в сърма и оранжево кадифе, се приближи усмихнат към Мануел.
— Аз съм Ернандес — каза той и подаде ръка, Мануел я пое.
— Тази вечер ни чакат истински слонове — добави младежът весело.
— Да, едри са и имат големи рога — съгласи се Мануел.
— На вас се паднаха най-лошите.
— Няма нищо. По-големи бикове — повече месо за бедните.
— Това пък какво е? — засмя се Ернандес.
— Стара поговорка. Строй си куадрилята, за да видя кои са моите хора.
— Някои от вашите не са лоши — каза Ернандес. Беше много весел. Излизаше за трети път във вечерната corrida и мадридската публика започваше да го харесва. Беше щастлив, че боят ще започне след малко.
— Къде са пикадорите? — запита Мануел.
— В корала. Карат се кой да вземе най-чистокръвния жребец — засмя се Ернандес.
Мулетата се втурнаха през вратата, камшиците плющяха, звънчетата им дрънкаха, а мъртвият бик оставяше бразда след себе си в пясъка.
Бикът бе извлечен и те се строиха за paseo12. Начело застанаха Мануел и Ернандес. След тях — момчетата от двете куадрили, с тежки плащове през ръка. Накрая — в полумрака на корала — четиримата пикадори-конници, опрели в земята дългите си пики със стоманени наконечници.
— Чудна работа! Ретана така се скъпи на светлината, че човек не вижда какво е яхнал — каза един от пикадорите.
— Знае, че ще сме по-спокойни, ако не видим тези кранти както трябва — отвърна друг пикадор.
— Това нещастно създание под мен едва има сили да ме носи — обади се първият.
— Все пак коне са.
— Коне са, разбира се.
Те разговаряха в тъмнината, възседнали дръгливите животни.
Сурито мълчеше. Единствен неговият кон стоеше здраво на краката си. Подкарал го беше из корала, за да го изпробва: покоряваше се на юздата и шпорите. Беше свалил десния му наочник и прерязал вървите, стегнали долната част на ушите му. Конят беше стабилен, надежден, стоеше здраво на краката си. Друго не му трябваше. Смяташе да го язди през цялата corrida. В полумрака, седнал на голямото, положено на кече седло, докато чакаше да започне шествието, той премисляше целия предстоящ бой. Пикадорите от двете му страни продължаваха да разговарят. Той не ги чуваше.