Двамата матадори стояха един до друг, пред тримата peones13, всеки преметнал плаща през лявата си ръка. Мануел мислеше за тримата младежи зад него. Бяха момчета на около деветнадесет години и все от Мадрид, като Ернандес. Един от тях — мургав циганин, сериозен и с горда осанка — му се понрави. Извърна се към него.
— Как се казваш? — запита го той.
— Фуентес — отвърна циганинът.
— Хубаво име.
Циганинът се усмихна и показа белите си зъби.
— Ще поемеш бика, щом излезе, и ще го накараш да потича малко.
— Добре — каза циганинът. Лицето му беше сериозно. Мислеше за онова, което му предстоеше да направи.
— Започва — каза Мануел на Ернандес.
— Добре. Тръгваме.
С вдигнати глави, в такт с музиката, движейки само свободната си дясна ръка, те излязоха на пясъчната арена, осветена от прожекторите. Зад тях идваха техните куадрили, след това пикадорите на коне, а накрая прислужниците и мулетата, накичени с дрънкулки. Докато прекосяваха арената, тълпата аплодираше Ернандес. Пристъпяха свободно, дръзко и гледаха право пред себе си.
Поклониха се на президента14 и процесията се разпадна на съставните си части. Матадорите се приближиха до оградата и смениха тежките си парадни мантии с леки бойни плащове. Изведоха мулетата навън. Пикадорите препуснаха вдървено по арената и двама от тях излязоха през вратата, от която бяха дошли. Прислужниците пригладиха пясъка.
Мануел изпи чаша вода, която му подаде един от хората на Ретана, определен да му бъде импресарио и да му подава рапирата. Ернандес току-що бе говорил със своя импресарио и сега се приближаваше.
— Добре те посрещнаха — похвали го Мануел.
— Обичат ме — усмихна се щастливо Ернандес.
— Как беше шествието? — обърна се Мануел към човека на Ретана.
— Чудесно. Като сватбена процесия. Минахте като Хоселйто и Белмонте15.
Сурито мина покрай тях като каменен конник с едрата си фигура. Обърна коня си към торила16 на срещуположния край на арената, откъдето трябваше да излезе бикът. Всичко му се виждаше особено под светлината на прожекторите. Свикнал беше да излиза в горещите следобеди и да печели много пари. Вечерната corrida на електрическа светлина не му се нравеше. Искаше час по-скоро да започнат.
Мануел се приближи до него.
— Набоди го, Манос — каза той. — Така го набоди, че да не ми създава неприятности.
— Ще го набода — увери го Сурито и плю на пясъка. — Така ще го набода, че ще му се прииска да изскочи от арената.
— Натисни здраво копието, Манос.
— Добре. Защо не започваме?
— Ето го, идва.
Сурито седеше, мушнал крака в дълбоките старовремски стремена, прикриващи почти целите ходила, стиснал коня със здравите си колене, защитени с метални набедреници, обшити с кожа. Той държеше юздите в лявата си ръка, пиката в дясната и с нахлупена над очите шапка, за да не го заслепяват прожекторите, гледаше към вратата на торила насреща. Ушите на коня трепнаха. Сурито го потупа с лявата ръка.
Червената врата на торила се отвори и за миг Сурито видя празния загон далеч зад арената. После бикът изскочи стремително, плъзна се на четири крака, за да се спре, заслепен от светлините, след това се понесе в бърз, плавен галоп, безшумно, като изключим пръхтенето на широките ноздри, доволен, че е пак на свобода след тъмния обор.
На първия ред, леко отегчен, заместник завеждащият рубриката Corridas във вестник „Ел Ералдо“ се наведе над бележника си, поставен на бетонната преграда до него, и написа: „Бик номер 42, Кампаниеро Негро, изскочи на арената като тапа и твърде войнствено настроен…“
Облегнат на оградата, Мануел наблюдаваше бика. Той даде знак с ръка и циганинът се затече, влачейки плаща. В пълен галоп, бикът се завъртя и се хвърли към плаша, с наведена глава и вирната опашка. Циганинът закриволичи, бикът го забеляза, забрави плаща и се спусна към човека. Фуентес се засили, прескочи червената ограда, наричана barrera и в същия миг рогата на бика се забиха в нея. Животното я удари още два пъти, блъскайки се слепешката в дървото.
Дописникът на „Ел Ералдо“ запали цигара, хвърли кибритената клечка към бика и написа в бележника си: „Едър и с достатъчно големи рога, за да задоволи масовия зрител, Кампаниеро прояви желание да влезе при матадорите.“
Докато бикът блъскаше оградата, Мануел излезе на утъпкания пясък. С крайчеца на окото си видя Сурито, възседнал белия си кон до оградата от лявата страна на арената. Мануел застана с плаща пред себе си, сдиплил по един край във всяка ръка. „Ху! Ху!“ подвикна той към бика, който се обърна и сякаш се оттласна от оградата, за да се засили. Той бясно се понесе към плаща на Мануел, който направи крачка встрани, и когато бикът беше до него, обърна се кръгом, като завъртя плаща пред самите му рога. Плащът описа кръг и Мануел отново бе срещу бика. Застанал в същото положение, с плаща пред себе си, той отново се завъртя, когато бикът го връхлиташе. При всяко негово завъртване тълпата надаваше одобрителен вик.
15
Прочути бикоборци; Хоселито се смята за върха на „класиката“ в матадорското майсторство, а Белмонте за основоположник на късната „декадентска“ школа в матадорската техника.